Политиката на отрицателните лихвени проценти (популярна с акронима от английски NIPR) е един стълб на днешната световна икономическа политика, която бъдещият президент на САЩ се закани да изтръгне. Така г-н Тръмп спечели маса опоненти - професионалните чиновници, университетските икономисти и най-вече сред банкерите, които разчитат на отрицателните лихви да осигурят стабилността на банковата система в ерата на остеритета (стабилност чрез финансови ограничения), т.е. ще опонира огромното лоби на "елита", което счита собствената си умствена недостатъчност за



конвенционална стабилизационна политика



Това лоби няма нито партиен цвят, нито националност, то е световно - от Япония през Европейския съюз и чак до САЩ NIPR е универсален и глобален консенсус, споделен от леви и десни, националисти и анархисти. Ниските, отдавна вече отрицателни лихви се представят като уникален лек, защото хем облекчат бремето на старите дългове, хем (пише го във всички учебници) насърчават новите инвестиции - при достатъчно отрицателни лихви и проект с рентабилност нула може да излезе печеливш! Те скрито субсидират банките и съвсем пряко намаляват разходите им за лихви, "изяждат" натрупаните стари загуби на трезорите и им позволяват по-лесно и по-евтино да набират капитал. Отрицателната лихва спира склонността към спестяване и вдига алтернативната склонност към потребление, така примирява кейнсианската със "съплайсайдърската" (теория на предлагането) терапия срещу депресия. Нужно е да гледаш поне малко по-далеч и по-встрани от книгите, за да видиш, че



отрицателната лихва задълбочава депресията



и изостря проблемите, които уж решава. Да оставим настрана единствения признат от многобройните рекламисти на NIPR финансов проблем - декапитализацията на всички осигурителни фондове, които разчитат дългогодишните редовни вноски да се инвестират и умножават през годините, за да плащат пенсии и здравни разходи. При отрицателна лихва тези фондове само могат да намаляват или да се насочат към проекти с по-висок риск, които все още носят някакъв доход. Оказва се обаче, че противно на теорията, отрицателните лихви не стимулират инвестициите и потреблението, нито облекчават кредитирането. Едно представително за еврозоната проучване показва, че ако трябва да плащат на банките такса за съхранение на парите си, вместо да получават доход от спестяванията си, 77% от спестителите заявяват, че "ще си изтеглят влоговете". Едва 50% обаче наистина намаляват спестяванията си. Но едва 12% от запитаните казват, че ще харчат повече, още по-малко наистина го правят. Напротив,



отрицателните лихви усилват чувството за криза,



за лоша икономическа среда и нерадостни перспективи, а в такава ситуация потребителят свива разходите си и отлага потреблението. Инвеститорът разглежда отрицателните лихви като риск, а не като стимул. Кой би вложил пари в проект, който "излиза" само защото лихвите по кредитите са минимални? Нормалният човек би вложил пари само в проект, който запазва рентабилността си и при нормални лихвени нива. Така че отрицателните лихви стимулират само вложенията в недвижимости, финансови активи (акции, обещаващи доход и растеж) и техни деривати, т.е. надуват се потенциални активи балони. Действителното влияние (а не учебникарските хипотези) на отрицателните лихви не е достатъчно изследвано, макар че явлението NIPR има доста дълга история - ако добавим и светлия японски пример. Ще напомня само, че японците наричат ерата на отрицателните лихви "изгубените десетилетия". Ясно колко стимулиращо са се отразили евтините пари на стопанството и домакинствата. Истината е, че отрицателните лихви вкарват всяка пазарна икономика в ступор, защото те



унищожават капиталистическия модел,



самата идея за предприемачество. Отрицателната лихва кастрира капитала, лишава го от съзидателна му сила, vis fertilis на системата, в която, щом вложиш пари, със сигурност получаваш повече пари (по формулата на Маркс П - П' за "чистия" финансов капитализъм). Възможността да получиш доход от капитал е vis vitalis, жизнената сила на модерната, капиталистическа пазарна икономика. Без възможността за капитализация, за получаване на доход от парично вложение днешната пазарна икономика е толкова безжизнена, колкото всяко примитивно стопанство, при което размяната е случайна, а паричните натрупвания са чист излишък, носят само разходи - да ги пазиш и гавазиш, само риск - да не те обере държавата или частен разбойник, а няма никакъв шанс натрупаните пари да се умножат (няма как да заровиш кило злато или пачка долари и да изровиш примерно кило и сто или пачка и половина). Така че



заявката за рейгъномика при Тръмп



дава надежда светът да види края на депресията, ако върне стопанството в нормално състояние. "Рейгъномиката", т.е. мерките, предложени от екипа икономически съветници на президента Рейгън в началото на 80-те години по идеи на Уолтър Нисканен, Робърт Мъндел, Артър Лафер и младата тогава "съплайсайдърска" школа, са проста антидепресивна политика. Нейните корени се откриват още в Новия курс (New Deal) на Ф.Д. Рузвелт. Принципите на тази политика са четири: намаляване на ставките, опростяване и изравняване (flattening) на подоходните данъци, дерегулация, свиване на държавата (на държавната намеса и държавните разходи), но увеличаване на инвестиционните разходи на държавата (типично: за инфраструктурата), парична стабилност, борба с инфлацията предимно чрез висок лихвен процент ("ценово" въздействие), отколкото чрез ограничаване на паричното предлагане ("количествено" въздействие). И пето: сериозна доза изолационизъм, връщане към традиционните общности и консервативните ценности. Повече свобода, премахване на ограниченията, отмяна на купищата регулации, малка и скромна държава, реални (високи) лихви, стабилни пари, устойчиви валутни курсове. Каквото и да мрънкат критиците (глобалисти, либерали, но и социалисти от всички видове), но друга работеща рецепта за съживяване на икономиката след батака на депресията никому не е позната.