Отчетните документи са стихията на администрацията. Особено когато наближат избори и шефовете на ведомства усетят студения вятър, който ще ги отвее от меките кресла. Тогава настъпва писане и отчитане. Така де, все нещо трябва да покаже, че е имало смисъл от престоя на тези хора по върховете на държавата.

Любопитното този път е, че може би първият министър, който излезе с отчет за свършеното през мандата си, е шефът на дипломацията Даниел Митов. Защото обикновено от неговото ведомство нищо не излиза. От дълги години външното министерство следва стриктна политика на умишлено наложена изолация от медиите и обществото. Сакън да не се разкрие какво толкова (не) върши.



Да видим какво ни рапортува Митов



Основното, което прави впечатление, е, че почти цялото съдържание на документа е изпъстрено със скучни и безсмислени справки и информацийки за участията на МВнР в различни международни форуми - балкански, европейски, световни; подготовката и включването в дейността на разнообразните органи на ЕС; и, разбира се, вечното клише, че се "активизират (развиват), задълбочават отношенията" с тази и онази страна. Общо взето, рутинна работа, колкото да се поддържа в движение бюрократичният механизъм. Дали има нещо повече от това в тази дейност - качествено развитие, скок, от който произтичат някакви съществени последици за страната, въобще не става ясно.

В същото време почти напълно отсъства това, което проби и се задържа в новините и, съответно прикова вниманието на хората. Да вземем за пример опита за преврат в Турция - най-важният ни съсед. Споменат е само веднъж в отчета, колкото да се похвали министерството, че е взело мерки да защити сънародниците ни там в кризисната ситуация. За непрестанно разширяващите се последици от това събитие, които следим ката ден вече близо 5 месеца - нито дума. Като че ли това се случва на друга планета и изобщо не ни засяга. После защо хората слушали недомислиците на Каракачанов, Симеонов и Сидеров по въпроса. Ами,



когато експертите си траят, кой друг ще слушат?



А тихата криза в отношенията между София и Анкара в началото на годината? Тогава имаше протестни ноти, гонения на дипломати. Защо стана това? Има ли нещо общо с вътрешнополитическата ситуация у нас (разцеплението в ДПС в края на 2015 г.) или беше породена от някакви различия по отношение на Русия? Доведе ли до някаква трайна промяна в отношенията между двете страни? Въпроси колкото щеш, отговори - пак само от политиците, чийто единствен интерес е да водят гражданите за носа в угодна за тях посока. И така ще бъде, докато външното министерство не успее с някаква степен на категоричност да каже какво точно иска от нас големецът в Анкара. Особено след обезпокоителните му приказки колко несправедливи са съвременните граници на Турция. Можем да се обзаложим, че след тези думи половин България започна да си представя как аскерът прекосява южната ни граница и поема по магистралите на Бойко Борисов към София. А Митов реши, че е успокоил тревогите на хората с лафче за широтата на Ердогановото сърце и неясни разсъждения какво съдържа Лозанският договор от 1923 г.

А какво да кажем за поредното унижение откъм скопската република.



Цяла България се възмути,



след като тамошни вандали потрошиха паметник на загинали български войници. Митов реагира по най-неадекватния начин - обеща да вкара извършителя в списъка на нежеланите у нас чужди граждани. Така поругателят получи незаслужена слава и внимание (а дори не беше сигурно дали не си е присвоил "заслугите" на други местни българомразци). И беше отбягнат истинският проблем - че коренът на подобни инциденти е в съвършено отровеното отношение на македонската държава и общество към България. Въпрос, по който нашата външна политика няма реална позиция. Което си личи и по отчета на Митов - там Скопие е спомената само във връзка с продължаващите над 3 години кръгове от преговори по прословутия договор за добросъседство. Преговори, които очевидно се въртят в кръг.

При повечко воля и търпение любопитният читател може и да изчете двете странички в отчета, посветени на една от малкото външнополитически теми, които разбуниха родната политика - жалкия финал на участието на България в надпреварата за генерален секретар на ООН. А търпение определено е необходимо. Няма как иначе човек да изтърпи уверенията, че МВнР е направило всичко за Ирина Бокова с "осъществени демарши", "връчени вербално ноти с молба за подкрепа", "разработени и връчени писма", "текущо обновяване на опорните точки по българската кандидатура за ГС на ООН" и др. Но "обективният анализ" изисквал издигането на Кристалина Георгиева. А накрая всичко се издънило заради "забавянето на консолидацията" на източноевропейците около нейната номинация и "желанието на страните-членки на СС на ООН, да ускорят процеса на избиране на ГС". Във всичкото това



няма дори и нотка на самокритичност



- че нещо не е свършено, както трябва, че някъде дипломацията ни е направила грешка. Въпреки че грешката беше очевидна. Не можеш да вкараш в игра Кубрат Пулев, а към края на мача да решиш, че не харесваш представянето му, и да го смениш с брат му Тервел. Добър или лош кандидатът, в подобни състезания играеш с него докрай. Обратното е късогледство и некадърност.

В края на този мандат МВнР се оказва в обичайното си положение - не разполага с нищо, което видимо да прилича на постижение, и обявява за такова свършената рутинна дипломатическа дейност. А това не е добра новина, дори и да ги нямаше всичките международни кризи около нас. Най-вече защото наближава 2018 г., когато България ще оглави ЕС за период от 6 месеца и цялата му външна политика ще легне върху държавата ни. Дотогава дипломацията ни ще трябва да се стегне. Защото сега недостатъците й засягат само нас, а тогава ще паднат върху целия Евросъюз.