Една дума шества из журналистическите и политическите интерпретации с много отрицателен заряд. Слушахме я и вчера по повод гласуването в Австрия и Италия, и последните месеци заради Тръмп, брекзит, Цачева, референдума, Путин, Каракачанов, Борисов, изобщо цял свят я повтаря, когато желае да уязви политическия си противник. Пък когато я лепнат някому, той бърза да си я избърше от ревера или челото, викайки на висок глас: "Ааа, сакън, не съм от тез!"



Думата е популизъм



Произлиза от латинската дума за народ, впрочем. Ако тръгнем да я превеждаме, трябва да измислим нещо като "народнизъм".

Но как стана така, че думата "народ" и политическата й производна се превърнаха в нещо толкова лошо? Не е ли то белег за криза на демокрацията? Думата на народа, всъщност правото на всеки да гласува, как в някакъв момент се оказа обект за манипулативни интервенции от всякакъв тип?

Всеки диктатор го мисли; някои диктатори си позволяват да го изрекат горе-долу така: "Народът е като малко дете. Как да му довериш да решава важните въпроси - за властта, мира, войната и т.н. Нали беля ще стане! Не бива." Работата е там, че подобна фраза сякаш желае да произнесе днес самата либерална демокрация. Е, срамува се, разбира се. И мънка нещо такова: "Популисти прелъстяват хората с неизпълними лозунги, така че аз самата - демокрацията, съм в опасност."

Нека бъдем честни - сблъскват се две основни политически тези. Едната е, че народът е винаги прав, и колкото повече права има, колкото повече референдуми прави, толкова по-добре за демокрацията и за самия народ. Другата, която никой не произнася явно, но много елити мислят, е такава: "Повечето хора все пак са глупави, глупави, глупави...Те се лъжат лесно, не можем да допуснем такава ситуация. Тя би застрашила важни за нас неща".

Работата е там, че "важните неща" винаги и за всички - били те диктатори, наследствена аристокрация, висши икономически и политически слоеве, културен елит или целият клир, са властта и благополучието. Е, общите, но главно собствените, разбира се.

Има една хумористична миниатюра, изпълнена от гениалния Аркадий Райкин сигурно преди повече от половин век,



наречена "Дефицит".



Съществува в Youtube, но за който не схваща нарочния кавказки акцент на героя, ще я поясня. Героят слави дефицита и обяснява извънредно логично защо. Когато всички имат достъп до всякакви неща, изчезва възможността да бъдеш "уважаван човек". Тоест да те уважават поради собствената ловкост да обладаваш дефицитното по втория начин. Изчезва възможността за разделяне на "имащи" и "нямащи". Това е "противно" на главния герой. Той не го казва директно, но мисълта му е, че така дори ток не протича през обществените слоеве - като този ток е токът на амбицията, находчивостта, на завистта, ако щете... Миниатюрата завършва с пожеланието - бе нека има всичко, нека дойде и такова време - на достъпност до най-дефицитните блага, нека. Ама все нещо трябва да си остане недостъпно. Да има нещо такова, което не е за всички. Иначе се губи тръпката, пробива се ситото за обществена пресявка, което на по-първите хора гарантира самочувствието, че са нещо повече, разсипва се социалната пирамида.

Като споменах пирамидите, то писмеността, изобщо образованието, са били гигантски дефицит. Самото знание е било дефицит. В Древен Египет около един процент от хората са били грамотни, знанието не само е било достъпно за малцина - но жреците просто не са допускали до него простолюдието. В различни периоди от историята по една или друга причина дефицит са били най-различни материални блага и храни. Дрехите са били дефицит, за да се учи в университет, един френски студент през Средновековието е трябвало да дари на професора си дълга ръкавица от козя кожа. Такава ръкавица нито се е правела лесно, нито се е намирала под път и над път. Солта е била дефицит, черният пипер, месото, изобщо храната не са достигали до големи части от земното население. (Както впрочем, не достигат и днес.) Захарта е била дефицит - само аристокрацията и английската кралица Елизабет I е можела да си я позволи без ограничения. (Eлизабет се пристрастила всяка вечер да лапа обикновена захар без ограничения, в резултат на което си съсипала зъбите непоправимо.)

Мисля ето що - политическите и икономическите тайни



си остават узаконен дефицит.



Те обезпечават онова структуриране на обществото, при това в планетарен мащаб, за което говори кавказкият герой на Райкин. За нарушаване на тези принципи се наказва със затвор или смърт, неслучайно Асанж вече години не си подава носа от посолството на Еквадор в Лондон, а Сноуден се разтвори като бучка захар в разлятата нашироко Русия.

В състояние на трудно поддържан дефицит е и т. нар. "народовластие". Добре или зле е това, или е понякога добре, а понякога направо престъпно, е въпрос на сложни тълкувания.

Аз само упоменавам "народовластие" неслучайно - да ви присетя за "пополо" и "популизма" от началото.