Най-сетне добра новина! - тази зима никой не плаши света с пандемия от птичи грип, свински грип, ебола, СПИН и пр. Въпреки това се наблюдава мор на политически динозаври, сякаш особен вирус е плъзнал по управленските върхове.

Преди 65 милиона години динозаврите са измрели, без да разберат защо. Сега е почти същото. Политически лидери се радват на относителна стабилност и спокойствие, но внезапно вземат, та се гътнат. И динозаврите са пасли спокойно или са ловували на воля, докато не се е стоварило онова небесно тяло, смятано за техен терминатор. Италианският премиер Матео Ренци си отиде ненадейно бързо, макар че преведе страната си сравнително безопасно през най-тежкия период на финансовата криза. Той бе спокоен, че народът цени заслугите му, и затова си позволи да обвърже оставането си на власт с резултатите от референдум, който по принцип не го задължаваше да подаде оставка. Подобно самодоволно поведение в България показа премиерът Бойко Борисов, който послуша сирените (ласкателите си), че и магаре да издигне за президентския пост, няма как да не спечели изборите. Той сякаш се хвана на бас с избирателите, че ще подаде оставка, ако неговият кандидат не спечели, като заложи най-свидното си - премиерския пост. Загуби го.

Двамата са млади, за да помнят, но те повториха



грешката на френския президент генерал Шарл дьо Гол,



който през 1969 г. се закани да подаде оставка, ако избирателите отхвърлят на референдум неговото предложение за сливане на Сената с Икономическия и социален съвет и за делегиране на някои допълнителни пълномощия на регионалните съвети. Като създател на Петата република той имаше самочувствието на политически баща на нацията, от когото децата му не биха се отрекли. Дьо Гол бе останал глух за посланието на младите при вълненията през 1968 г., които отхвърлиха следвоенната политическа класа и овехтялото й мислене.

Днешните деголчета, които дори не мечтаят да дораснат до патриаршески образ, се превръщат в политически старци сравнително млади. Тази година се нагледахме на такива примери. През юни Дейвид Камерън пръв заложи поста си, като самоуверено предизвика референдум за оставане или излизане на страната от ЕС. Никаква спешна нужда не налагаше да подлага на проверка европейската принадлежност на Острова, но Камерън смяташе, че ще укрепи още повече властта си, защото "здравият разум" предполагаше народът да не се подведе по призивите на крайната десница за Брекзит. И Камерън, и Ренци, и Борисов фактически направиха на избирателите в своите държави предложение, което те не можеха да откажат - да ги махнат от власт, ако ще и да гласуват за нещо съвсем друго.

Анализатори се чудят какво става в света и най-често се опират на



три обяснения:



първо, разрастване на антиглобализма (в Европа - на евроскептицизма); второ, засилване на десния национализъм и популизъм; трето, поява на антисистемни играчи като производни на протестните нагласи срещу традиционните политически партии и лидери. И трите обяснения имат логика и намират факти за потвърждение. Евроскептицизмът вее от сондажите в почти всички държави от ЕС. Десният национализъм, който е контрапункт на глобализма и еврофедерализма, се засили толкова, че претендира за висши постове дори в държави с утвърдени демократични традиции. Радостта от победата в Австрия на Александер ван дер Белен над претендента Норберт Хофер всъщност е израз на облекчение, че не се сбъдна съвсем реалната прогноза държава в ЕС за пръв път да бъде оглавена от откровен националист. Остава тревогата обаче какво ще стане през пролетта във Франция, където лидерката на Националния фронт Марин льо Пен е сочена за сигурен участник във втория тур на президентските избори. Що се отнася до антисистемните играчи, които изместват традиционните политици, най-ярък пример даде новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп.

И трите обяснения обаче скриват главната причина, защото е много неудобна. А тя е, че



светът се управлява не от политици, а от чиновници



Вярно е, че мина времето на идеологическите борби, и никой не очаква от днешните политици да бъдат идейни трибуни, да пишат книги, да издават вестници. Те обаче трябва да имат някаква прозорливост, за да преценяват накъде водят държавите си, а не да тичат след събитията като обикновени администратори. Срещите в Европейския съвет, където се събират държавните и правителствените ръководители на страните от ЕС, започнаха да стават сиви като колегиумите на Европейската комисия. Години наред евролидерите се занимаваха с последиците от финансовата криза, вместо да я предвидят и предотвратят. Захванаха се да правят "източно партньорство", но докараха отношенията на изток до санкции вместо до разширено сътрудничество. Уж защитаваха европейските ценности чрез отворени външни граници, а загърбиха европейската идентичност.

Лидерите на европейските държави започнаха да приличат точно на онова, което народите харесват най-малко - на еврократите. Когато в Брюксел се постараха да се разхубавят чрез отваряне към обществото - например, чрез имитация на избор на председател на Европейската комисия, - в много държави политическата класа се обезличи до степен на административен персонал. Както в Еврокомисията съжителстват безпроблемно комисари от левицата и десницата, така стана практика леви и десни да си подават топката на национален терен или направо да се прегръщат в общи правителства. Когато човек отиде на избори,



се чуди за кого да гласува, защото не вижда разлики



На този общ размазан фон не е трудно да се откроят кандидати за водачи от артистични или други забавни среди, каквито примери виждаме в Италия и България.

Френският президент Франсоа Оланд правилно схвана, че няма смисъл да се кандидатира за втори мандат, защото французите така и не разбраха, че вече е бил президент. По-незабележима политическа фигура от него не се помни в цялата история на Петата република. В Германия канцлерката Ангела Меркел се осмели да иска четвърти мандат догодина, защото си върна надеждата, че повечето германци продължават да я харесват. Само че, така твърдят социолозите, които доказаха къде ли не, че са склонни да правят прогнози според очакванията на политиците. Истинското мнение на гражданите личи най-добре по резултатите от провинциалните избори в Германия, които тази година бяха истинска катастрофа за Меркел (включително и в родната й Мекленбург-Предна Померания).

Усещането, че ни управляват европейски сиви мишки, които се интересуват повече от собственото си оцеляване, отколкото от обществените проблеми, се засилва и в България, която доскоро бе шампион по еврооптимизъм. Най-лошото е, че националните мишлета не крият угодничеството си пред европейските "началници" и приемат инструкциите им, без да се замислят за държавните последици. Най-пресният пример е скандалното им съгласие да направят три мигрантски лагера срещу скромно европейско финансиране. Защо България трябва да се превръща в утайник на нежелани пришълци в Европа? Какви европейски ценности налагат тя да носи последиците от погрешната политика на ръководители в други европейски столици?

Тези въпроси не се поставят от традиционните леви и десни партии на избори, но хората ги имат предвид, когато ги повикат да гласуват. Затова политиците могат да ги питат едно нещо на референдум, а избирателите да им отговарят съвсем друго - например, омитайте се!