В света сигурно има поне стотина хиляди писатели, които биха се съгласили да идат до Стокхолм на колене, независимо от разстоянието, ако там им бъде връчена Нобеловата награда за литература, придружена със съответния чек. (Така, на колене, между другото, вървял един азиатски дипломат до гроба на Лев Толстой в Ясна поляна за поклонение. Но то е различна история. Толстой, впрочем, не е лауреат на прословутия Нобел.)

Американският бард Боб Дилън не си даде зор да отиде на награждаването му с Нобел за литература този месец, а речта му на официалната церемония прочете посланикът на САЩ в Швеция. Предлогът да не отиде - бил зает у дома, та нямал време. Нещо повече, Боб все пак обещава да посети Швеция и да си вземе приза лично, както и да изнесе традиционната Нобелова лекция, обаче по-нататък. В началото на април догодина. Научаваме от съответното съобщение, поднесено с лек свян, че всъщност Дилън няма да ходи в Швеция заради Нобела, а защото имал друг ангажимент там. Щял да изнася концерти на 1, 2 и 9 април в два шведски града. Та ще съчетае нещата, като прибере и наградата. Все едно става дума за пакет с пушена треска, която е обещал да отнесе - примерно - на Доли Партън.



Тези неща мен ме веселят,



а Нобеловия комитет вероятно дълбоко докачат. Но хак му е. Само че сега няма да говоря за това, а ще опитам по-важен извод. Нобеловият комитет за литература с този си изненадващ избор само показа, че се стреми да се приспособи към стремителното променящото се време, но вместо плах опит за адаптация стана гаф. По ред причини.

Всъщност литературата, както и цялата ни култура, както и ние, изживяваме революционни промени. Видове изкуства, жанрове и родове си стоят на мястото, а обществото и съответно общественото внимание тече като река. Някои неща се превръщат в острови, други в музеи, трети в бутици за ексцентрични ценители. Нито обществото, нито изкуствата са виновни. Просто текат обективни метеофеномени под ветровете на промяната. Само че не политическата такава в случая. Не знам дали помните писмото, с което Умберто Еко мъмреше внука си, че не развива паметта си и не чете достатъчно, а зяпа картинки и екранчета. В унисон с починалия класик звучат и девет от десет мои познати, които се кахърят за "бездуховността" на младите, за това, че не четат достатъчно, че дирят лесното и зяпат само снетото и нарисуваното.

Работата е там, че окото на днешния човек е око, за което съвременниците на Омир биха решили, че е око на олимпийски бог. Знаете ли какво е могло да види истински окото на съвременника на Омир? Небе, подобно на днешното - да. Гора, поле, море, майка, татко, деца, крави и коне - да. Дори война е могло да види понякога - но само по някой фрагмент от нея, и то много рядко, и то отдалеко най-често. Могло ли е да види как кораб стреля по Алепо от хиляди километри? Как лъв убива антилопа в близък план? Как идиот рита жена в тунел под земята? Как изригва вулкан, с подробности от кратера? Как потъва танкер? Как подскача кенгуру, как себеподобни си устройват групов секс в калифорнийско студио, как ензим разгражда митохондрии, как ВСИЧКИ хубави песни на човечеството ти влизат в ухото с натискане на едно копче? Как Хитлер държи реч и как Кусто плува между рибите? Абсурд.

Впрочем историята на изобразителното изкуство е започнала



като опит за хроникьорство чрез образ



Чак до откриването на фотографията всички големи, па и малки рисувачи са рисували не защото са разграждали баграта или са искали "да синтезират светлината", а защото преди всичко са искали да разкажат нещо. Нещо, което окото няма как да види другояче, освен чрез изобразеното от тях. Искали са да разкажат събитие, трагедия, случка - е, и те да се чувстват важни, докато ги слушат и гледат. Освен с длето или четка думите са били другият начин да повествуваш за това, което няма как да видиш.

Я си представете какви са били ония люде, които са слушали "Илиада" притихнали, и внимателно са проследявали какво е нарисувано на щита на Ахил. Разказът за щита на Ахил в "Илиада" е протяжен като отчетен доклад на партиен конгрес. Тогава обаче за хората този разказ е била прекрасна възможност за сърфинг по вълните на собственото въображение. Защото е НЯМАЛО ДРУГ ВЯТЪР по тези вълни освен гласът на слепия гений. Нямало е как да видиш това лично, нито чрез художник, нито чрез 3D анимация, нито чрез репортери с камери или чрез специална програма в айфона за въпросния щит. Нищо е нямало освен гласа на певеца. Седиш и слушаш; това е всичкото кино, театър, радио и интернет на света.

Днес опитът да накараш юноша да слуша за щита на Ахил е като да накараш орел да се муши през дупката на кърт и да е доволен от добре огладените стени. Орелът е видял земята отвисоко, а юношата е израснал с чувството, че за няколко минути може да загребе с очите си информация, познание или удоволствие от цялата памет на Земята. При това зримо, при това светкавично.

Юношата задрямва от щита на Ахил, разказван подробно от певеца, не защото е глупав или защото Омир е досаден. А защото юношата е почти бог в сравнение с човеците на древна Елада. Е, гръцки бог, или полубог - понеже си остава раним в прекия и преносния смисъл.

Освен това тази революция си има кусурите - учи на повърхностност, на мързелива памет, на склонност към разтваряне в паралелните светове на виртуалното и имагинерното от всякакъв тип.

Но да искаш да спасяваш литературата, като я пришиваш към музикални звезди, е като да развиваш стоматологията чрез златни зъби. Назадничаво е.