В края на годината отец Красимир обикновено идва от своята енория в Пловдивско да обнови, както той го нарича, работното си облекло прeд Рождество. Не че богослужебните му одежди много се износват, но има потребност нещо да подмени, нещо да добави. Всъщност да се поглези. Отсяда у брат си Владо до Римската стена, а на кафе се срещаме (задължително) срещу пейката на Славейковците. Краси е мой запален читател още от времето, когато беше начинаещ състезател по мотокрос и бръмчеше по цял ден из сравнително тихия тогава Лозенец. После неочаквано се запопи и отиде да служи в онова селце току пред Родопите. Смешната му и неукротима приятелка В. го последва без колебание, вече като попадия. Никому не откри къде се е родило това решение. Само брат му скалъпи някакво мъгляво обяснение: вероятно се дължало на факта, че е израснал под Семинарията. Семинарията тогава не беше никаква семинария, дворец на пионерите беше, но с годините никой повече не търсеше отговор. Най-трудно за вярване бе, че се отказал от моторите, защото, както рече Владо, щели да подиграват не само него, а и селото му. "Поп на моторетка" бил някакъв герой от неприлична хумореска отпреди войната. Чувал съм го този израз - за някой, който не си е на мястото или е в крайно неловко положение. Но очевидно в качеството си на отец Красимир той се чувстваше напълно на мястото си и уседна там. Владо разказваше, че има страхотен дом и челяд, а влиянието му било мощно като на сицилиански "дон".

В кафенето се появи лъчезарен и благ и събра погледите на наконтените възрастни дами, излезли по живот в тази част на деня. Беше в добро настроение, но предупреди, че няма да се задържа много, защото приятел ще мине да го вземе, за да го закара "на село". Носеше куфарче. Приятелят ни остави да се наприказваме и едва тогава се появи. "Магдалин" - представи го отецът и остро ме погледна. Името не ме шокира, но заседна в съзнанието ми. Знаех какво се случва в такива епизоди - накрая винаги нещо си спомням. Само не трябва да бързам, не трябва да се напрягам и непременно ще си спомня. Паметта е като хищник - трябва да се притаи, за да улови.

Магдалин беше четирийсет-четирийсет и пет годишен мъж, инженер, имал бизнес с акумулатори. На село при Краси живеел баща му, бивш военен лекар, оттеглил се от градския живот. Лекува цялата околия, обясни отецът. Синът прекарвал много време там, помагал в църковните дела, в ремонтите и в грижите по храма и оглавявал листите на дарителите. Привличал спомоществователи за всяко начинание, защото в селото имало бедни и много самотни хора, сираци, инвалиди. Помагали им в несгодите, някои болни от черквата си получавали лекарствата. Посещавали по-тежките случаи - като делегация, поясни отецът: попът и попадията, докторът с чантата, Магдалин и той с жена си, с някое от децата. Не заради едните помощи, а и да влязат, да поговорят, да му се напълни къщата на самотния човек. И най-вече - селото гледа, подсеща се. Така и хората си помагат, не чакат на черквата и на социалните. Има старопиталище през две села - и там черквата им поддържала "участие" по празници и в тежки зими. И все с Магдалин начело.

Красимир натърти на името и ме погледна втренчено. Нищо не постигна с това. "Остаряваш, авторе - рече, - на този човек името нищо ли не ти говори? Едно погребение в Пловдив нищо ли не ти говори? Един железничар с много деца?"

"Не беше погребение - отвърнах. - Беше помен за четирийсетия ден."

Спомних си. Да!

Всъщност точно името на некролога ме бе привлякло в един дъждовен следобед. Рядкото име - Магдалин. Течеше помен за четирийсетия ден. На един железничар, изгубил във войната брат и трима сина. Хората в дворчето и в препълнената къщица разказваха с подробности. Дори онзи закон не позволявал толкова мъже от едно семейство на фронта, но те отишли доброволци. Като не се завърнали, железничарят се посветил на децата им. Две години след войната загинал още един брат, подофицер от авиацията. Още едно дете за гледане. Три момчета и две момичета! И пет вдовици, скръбни и поболяни. Описал съм подробно тази удивителна съдба в една стара книга ("Ранни мемоари", 1980) и сега ми е по-лесно да съм точен в данните. Помня, че един военен лекар ми подаде чаша и накратко ми разказа тази фамилна балада. Защо балада ли? Защото и тогава, и днес всичко това ми се струва свръхестествено. Тайнствено, необикновено, фантастично.

"Всичките сме носили и железничарски шаяк, и железничарски док - разказваше ми лекарят - Той искаше да не се отделяме от другите, които имаха бащи, вземаше извънредни смени, работеше чужди лозя, но за всеки от нас имаше обувки, учебници, съвет. Когато завършихме гимназия, настани ни да учим като синове на фронтоваци и ето ни сега: един военен лекар, един морски офицер, един инженер, но и той завършил морското училище, една учителка, една лаборантка. Доживя сватбите ни да направи, доживя пет деца да кръстим на него."

Онзи капитан с медицински емблеми в петлиците бе бащата на този Магдалин пред мене, братов внук на железничаря, взел името му и редкия рефлекс да се помага там, където трябва - с цената на всичко. Това беше дете от баладата, а сега мъж - реален, но също тъй някак баладичен. Защото: има ги такива хора наоколо, но както са действителни, тъй са и все пак изключителни. Предполагам, че отец Красимир нарочно го бе повикал на нашата среща. Той го беше изчислил, разпознал го беше и беше го свързал със старото есе от книгата. То се казваше "Дарбата да си човек." Очевидно в тази фамилия бяха свръхнадарени - с човечност.

Забравих да ви кажа какво пишеше на онзи некролог върху портичката. Само едно пояснение под името: "Починал при изпълнение на човешкия си дълг." Дългът беше ядката на онзи човешки подвиг. Тази думичка (може и да сте забелязали) все по-често изгрява върху екрана на компютъра ми.

Двамата се надигнаха. Красимир се подсмиваше многозначително, доволен, че изненадата сполучи. Магдалин попита може ли да поздрави баща си. "Той ще се зарадва - рече - ще бъде изненада." И той по изненадите! Усмихна се на прощаване, направо от баладата се усмихна! Изнизаха се от кафенето и тръгнаха - на юг.

Този петък от години е запазен за редовния коледен разказ. Не знам дали това, което ви написах този път, е точно разказ. (Обърках нещо жанровете: разказ, балада.) Но реших, че подхожда, че заслужава - има в тази човешка история нещо, което си струва да ви предам пред Рождество. Че добрината, състраданието и надеждата се съхраняват най-добре в човека. Че когато го даряват с тях, той после ги излъчва към другите. Че това се предава по кръвта и дори когато векът, светът, зли сили и черни магии искат да ги стъпчат, това не може да стане, ако не стъпчат човека. Но пък не може да бъде стъпкан човек, който ги носи в себе си. Особено ако са му предадени от някой, готов да умре в изпълнение на човешкия си дълг. Срещата с такъв човек, за мен поне, бе страхотен подарък пред Рождество.

Весела Коледа, приятели! Огън под стряхата, музика и светлина в душата!