Валежът от честитки през изминалите седмици едва не затрупа човешкия живот. Странно колко време отделят сериозните хора да съставят вежлив и съдържателен текст и колко малко внимание му отдаваме, когато го получаваме. Това е, защото пълним картички, имейли и есемеси с прекрасни баналности, все копнеяни и недостижими, а човек си бленува нещо интимно, незначително по общоприетите мерки и, много често, съвсем тайно. Който улучи тази тайна, той оглавява класирането между подателите. Та заради това и поради всевъзможни житейски обстоятелства рядко се вглеждаме в социологията на честитките: какво пожелават, какво вещаят, за какво намекват. Напразно.

- Забелязваш ли - спомена синът ми по скайпа, - че тази година отново си пожелаваме мир? Бяхме го забравили мира, отдавна не го споменавахме, а сега на бърза ръка се върнахме към него...

Младото око е по-будно. Регистрира всеки полъх в пейзажа. Пропуснал бях завръщането на мира в листата на благословиите и наричанията, затова пък сега изтръпнах. Мирът като пожелание №1 шестваше десетилетия в общественото съзнание и господството му бе неоспоримо. Каквото и да си помечтаваха хората, каквито и планове да градяха, неизменно имаше някой, който да заключи: "Само мир да има..." Беше тревожно, напрегнато и малко фаталистично. Бяхме сигурни, че има между хората такива, които не го желаят, искат война и я готвят. Те помежду си сигурно знаеха кой какъв е, но за нас бяха неясни и неразбираеми и поради това опасни. Имахме достатъчно доказателства за това. И затуй именно шестваше задължителното "Само мир да има", с което се подпечатваха най-красивите пожелания, мечтания и сърдечни трепети. Сякаш за да не ги урочасаме ли, що ли...

Едно заклинание, за което никой никого не трябваше да подсеща, хората си знаеха. И не го пропускаха.



Междувременно опазването на мира не бе оставено на самотек.



Имаше Световен съвет на мира, имаше национални. Председател на българския дълго време беше международно известен физик с особено миролюбивото име Наджаков. Пабло Пикасо, светило на недолюбвания в лагера модернизъм, проби и у нас със знаменитата си рисунка "Гълъбът на мира". Дяволитото гълъбче стана лице на човешките надежди неотдавнашната война никога повече да не се повтори. Световното движение за мир негласно бе доминирано от социалистическите страни, в САЩ неговите активисти бяха клиенти на зловещата комисия за антиамериканска дейност "Макарти". Нищо не бе така, както изглежда.

Но политизирането на движението не се долавяше от милиони хора по света, които дълбоко и отдадено вярваха в неговите идеални цели. Радваха се на внушителните му прояви, вярваха, че мирът ще стане необратимо състояние на планетата. И най-красивото, залъгваха се, че това зависи от всекиго. Една французойка, Раймонда Диен, бе легнала на релсите пред военен ешелон с танкове за колониалната война на страната й във Виетнам. Влакът спира и от този миг стартира световната слава на момичето. Милиони хора радостно приемат заблудата, че и войната може да бъде спряна, както се спира влак.

В борбата за мир малкият човек търсеше място, но и самочувствие. Убеждението, че мирът е в ръцете на народите, лекуваше раните, стреса и унижението от преживяното в световната касапница. И още нещо: мирът, както и войната, бяха само средство. Сега от средство той се бе превърнал в цел. Толкова значителна, че за известно време отложи ред други значителни цели на човека от средата на ХХ век. Хората й се посветиха и това посвещение може би не промени света, но промени тях.



Парадоксът бе, че никой не можеше да възпре войнолюбците от Великите сили... освен те самите.



Атомната бомба гарантира за дълго студеното равновесие между двата блока. Може би затова някои от най-суровите диктатори имаха и прозвището "миротворци": Сталин, Тито... (Когато особено атрактивният миротворец Никита Хрушчов бе свален от власт, народната мълва отмъстително го "трудоустрои" като... треньор на борците за мир.) Председателят на Световния съвет на мира Фредерик Жолио Кюри представляваше семейство, чиито открития имали някакво отношение към създаването на ядрените бомби. Беше издигнат там, сякаш в опит да поправи този грях. Но истината е, че точно това бе семейният принос в опазването на мира през повече от половин столетие - страшното оръжие сковаваше всяка идея за нова голяма война. Бомбите контролираха милитаризма, държаха го на каишка.

Това продължи... докато продължи. Затихна, когато демагогията, заложена в него, естествено се изчерпа. Механизмът за поддържане на мира бе разгадан, а с него угасна и страхът. Отказахме се от заклинанията. Тогава синът ми Драган не беше още роден. А сега сам, преди баща си, трепна от тяхното завръщане. Да не би пък онази тръпка и тревога към мира вече да се предава и генетично?

Този знак, изникнал от празничната поща, ще бъде ли съгледан и разгадан? Та той дори не е първият! Спомняте ли си кога-кога още се появи списък на интелектуалци(!) в подкрепа на едни бомбардировки? Или изцепката на българска поетеса по телевизията, която приветстваше отварянето на последната война в Ирак? С какво запомнихме това, освен че то за нищо не ни предупреди!

Извървели сме толкова път, за да се окажем на същото място? Пак при страховете, пак при опасението, че утрешният ден вещае пожар. (Той, пожарът, гори, само че у съседа.) Сами ли го заслужихме това? Сами ли сме извикали бедата? Или просто нещо сме проспали и едва ли ще го върнем? Защото приятели са засекли, че старото заклинание видимо се завръща. На всичко отгоре, според статистиката, напоследък се раждат повече момчета!

Първият български цветен филм се казваше "Точка първа". Бяхме деца тогава, гледахме го без билет в кварталното кино "Христо Смирненски". (Бащата на Георги Константинов бе началник на кината в Плевен.) Ако някой иска да види накуп най-големите актьори на нашето кино от далечното минало, та до наше време, ще ги намери в тази лента. Може би бе първият очарователен сценарий на Валери Петров - едно дете, изчезнало от къщи, което не е нито изгубено, нито отвлечено, накрая и щастливо намерено, току преди началото на едно събрание, в което точка първа от дневния ред е... борбата за мир. Премерено наивно, за да се възприеме и осмисли без усилие, романтично и малко тревожно, с облекчение и поучение накрая. Това беше, доколкото съм го разбрал тогава, посланието на този филм: може да се губим, да се намираме, да се трудим, да се обичаме, да се караме, да се сдобряваме, да бъркаме и да се поправяме. Можем всичко - ако не забравяме за точка първа.

А май сме забравили. Точка първа се завръща. И се качва нагоре по дневния ред...