Той разправяше, че тогава всички войници отивали в отпуск заедно със сабите си и били длъжни да ги носят през цялото време на отпуска, независимо от това къде се намират. Имало е случай да потропат нощем на вратата му и той излизал гологлав и сънен навън да види кой тропа, а в едната си ръка стискал сабята; и тоя, дето тропал отвън, веднага разбирал, че е попаднал на войник, защото сабята блясвала като светкавица на вратата.

(...) Много и различни истории са се случвали по нас и в много от тях е била замесена и някоя войнишка сабя. Нашият човек, дето разправяше, че по онова време всички отпускари отивали заедно със сабите си, помни как веднъж в най-лютите януарски студове тръгнал в отпуск. На много места по пътя срещал преспи като купа сено, но ги прегазвал и все бързал да стигне селото. Добре, ама на един завой на пътя, пак в някаква туфа, чул вълчи вой. Тая туфа била бая голяма и гората в нея висока, та нищо чудно и вълците там да се крият. Нашият отпускар се спрял и се ослушал. Вместо вълчи вой той видял, че цяла глутница идва към него в дъга, като гледа да го притисне с двата си фланга.

Без да му трепне окото, нашият човек измъкнал сабята си, тя изпищяла: дзиъъъън! - и веднага се врязал в единия вълчи фланг. Голяма сеч, голямо нещо е било, шест или седем вълка легнали мъртви върху снега. Отпускарят решил да си прибере сабята и да продължи пътя си, но се сетил, че ако прибере сабята, тя може вътре да замръзне и да срещне по-нататък някой келяв вълк и да го съсипе, какъвто случай е имало в Прогорелец с един войник отпускар. Затуй той хванал голата сабя и продължил с нея.

Но не направил и пет крачки, когато дочул пак вой. Обърнал се и видял, че от всички посоки като същинска виелица препускат към него бели вълци. Те всичките тичали малко ребром и на доста едри скокове, като стеснявали обръча. Без много да се колебае, нашият човек се спуснал към гората и се хванал там за първото дърво, изпречило му се насреща. Един вълк успял да захапе ботуша му, но отпускарят го пернал със сабята и вълкът се преметнал в снега. Другите се нахвърлили върху дървото, нашият човек се хванал за един нисък клон и сума нещо изпосякъл. Вълците клекнали настрани да изядат това, дето е посечено, а нашият седнал на клона да си отдъхне и да събере сили за по-нататъшни битки.

Аз лично не съм виждал бели вълци, пък и мнозина не са виждали, затова винаги сме питали нашия човек откъде са се взели. Той ни е казвал тогава, че по онова време имало големи студове, река Дунав била замръзнала и хората от Видин и румънския град Калафат си ходели на гости, а някои даже и с шейни са преминавали - толкова е бил здрав ледът. Тогава от Румънско по леда преминали и белите вълци. Според него тия вълци се въдят около Турну Магурели, цяло лято там ядат кукуруз, та затуй и косъмът им става бял - като клекне такъв бял вълк в снега, не можеш да го забележиш. Всичките вълци, дето видял през оная нощ, били все от Турну Магурели, с изключение на първите. Първите били тъмни вълци, от нашите планини... Но нека не се отклоняваме много, а да продължим нататък.

Нашият човек си почивал на дървото и събирал сили, когато видял, че през полето право към него се носи един бял вълк, яхнал бял кон. Щом го видели другите вълци, веднага престанали да ядат и се изправили, за да посрещнат конника.

Белият вълк върху коня стигнал дървото, огледал отдолу нашия човек със сабята, после почнал да се кара на вълците и да им дава някакви заповеди. Той бил доста гневен и щял да изпотъпче вълците с коня си. Вълците си подвили опашките, наредили се край дървото и почнали да го прегризват със зъби. Те били толкова много и толкова стръвно гризели, че подир десет минути дървото щяло да падне. Тогава на нашия отпускар му хрумнала безумна мисъл.

Докато вълците прегризвали дървото, той изчакал белия вълк върху коня да мине под него, хвърлил се със сабята върху коня и с един удар на сабята го съсякъл на две. Двете половини тупнали в снега, а нашият човек пришпорил белия кон и животното със страшно цвилене препуснало право към селото. Останалите вълци, като видели какво е станало, си прехапали езиците.

Такава е историята с белите вълци, дошли една нощ чак от Турну Магурели. Питал съм мнозина селяни дали наистина нашият човек е имал бял кон и всички са потвърждавали, че го е имал дълги години, но една нощ конекрадци го задигнали и изчезнали завинаги. Това станало в по-късните, в цивилните години, когато конекрадците не се бояли, защото в селото нямало нито една сабя. Всеки случай отпускарят дълго време е работил с белия кон, купил си дори и каруца и карал много кирия с нея.

Като се върнал с коня на село след оная страшна нощ, нашият си почистил сабята, отпочинал си и тръгнал да се жени. Той бил чувал за една много яка мома, дето досега отказвала на всички отпускари, макар че много лични сватове били ходили. Разправяха, че тая лична мома може да отмести локомобил, ако поиска, може да вади камъни от кариерата, да коси сено или да свлича трупи от планината. Нашият отпускар се стегнал, както трябва, и отишъл да види тая мома, дето досега връщала всички.

Той пристигнал в селото и тръгнал право през главната улица. В едната ръка стиска здраво сабята, гледа само пред себе си и тъй стъпва, че цялата пъртина скърца и стене под краката му. Като повървял така, той видял една мома да носи купа сено на рамо. И момата го видяла, защото тя идвала насреща му - носела сено за овцете. Улицата тясна, момата я заприщила цялата с тая купа сено. Нашият човек се поспрял, изтеглил бързо сабята и тя блеснала като мълния по средата на улицата. "Да не ми подпалиш сеното! - казала момата на отпускаря. - Това, що бляска тука, сабя ли е, или мълния?" "Се, се!" - казал нашият човек със сабята и я прибрал, без нито дума да каже на момата. Момата само казала: "Ай!" - и купата сено се свлякла от рамото й, та паднала на улицата. Може би и самата мома е щяла да падне, ако нашият човек не подскочил бързо напред и не я подхванал под мишниците.

По-късно, като я водел през гората за село, момата признала на нашия човек, че щом го видяла да върви по улицата със сабята, усетила слабост в коленете и цялата отмаляла. Той пък от своя страна й разказал как се бил с белите вълци от Турну Магурели и тя още повече отмаляла, та трябвало да я носи на ръце през гората. Чак като излезли на открито и наближили селото, слабостта й преминала, изчезнало й отмаляването в коленете. Те направили сватба и подир няколко дни нашият човек пак заминал със своята сабя, та да довърши службата си.

Щом свършила службата, той се прибрал без сабя и заживял като всички останали, само от време на време си припомнял как е размахвал страшната сабя, как е съсякъл вълка и отнел коня му, как е покорил момата с купата сено, като само казал "Се, се!" със сабята, и т.н., и т.н.

Толкова много години са минали оттогава и тъй много е променен светът, че и най-истинската преживелица може да ни се стори измислица. Пък нашият човек си е жив и досега. Той е жив и разказва своите истории със сабя и е извънредно много недоволен, че днес войниците не ги пускат в отпуск заедно със своето оръжие. Ако един танкист дойде с танка си, моряк с кораба си или пък ракетчик със своята ракета и тръгне по главната улица на селото, то всичките моми ще го харесат и ще почувствуват слабост в коленете си. "Внук ми е моряк, казваше той миналата седмица, дойде в отпуск, разхожда се нагоре-надолу с една барета, не може мома да си намери. Що, викам, не кажеш на вашите друг път да те пуснат с кораба, че да видиш как момите ще отмалеят! Ами че тъй, както си, не дай боже, вълк да те срещне по пътя!" Внукът бил обещал, че ще каже на техните, и нашият човек се надява, че следващия път момчето ще си дойде с кораб и всяка мома ще почувствува слабост в коленете си.

(Публикуваме разказа с любезното разрешение на Димитър Радичков.)