Погледът назад не винаги е добра идея. Но - магнетична. Познавам железни хора, които не го правят. И други, които само това правят. Как едните този магнит не ги хваща, а другите неизменно залепват за него е въпрос, чийто отговор вече няма значение. Вероятно първите се страхуват, че като се върнат там, ще останат. А другите, наопаки, връщат се с надежда да останат. Миналото е нашето огромно Вчера, което сме си разпределили в човечеството и го съхраняваме на части, без да сме си тези части избирали. Всеки носи своя дял и мнозина вярваме, че важна задача, момент от човешкото предназначение, е да пренесе своята частица минало и да го остави в нозете на утрешния ден.
За съжаление, най-притегателното от Вчера е онова, което сме изгубили. Когато бяхме пълни с възторзи, надеждите ни бяха още неразопаковани, всяко лято ни купуваха обувки с по-голям номер, всяка сутрин се будехме по-мъдри от вечерта. Познанието нарастваше в нас, светът почваше да ни взема насериозно, очаквателно се оглеждахме из него, любовта многозначително се спотайваше в сенките на нощта. И най-главното: всичките ни любими хора бяха живи, около нас, с нас - непрестанно, безсънно, всеотдайно. Дори не подозирахме, че ни предстои обратно броене на най-скъпите за нас същества.
И още: енергията ни само се увеличаваше, сутрин нищо не ни болеше, всичките дрехи ни ставаха, апетитът не ни заплашваше, махмурлукът не ни тежеше, работата ни възбуждаше, помнехме телефоните и нежните думи, охотно прощавахме на ближния, имахме време, имахме време пред нас.
Вчера. Още вчера. И т.н. Това Вчера е важно за всеки. (Дори когато от него боли.) Затова и никой не може да му го отнеме. Но другото, голямото Вчера, опасявам се, го стопанисваме нехайно, като лекомислени наследници, оставили го на волята на мутри, кариеристи и всевъзможни приватизатори на духовни притежания. Днес те показват новаторство и изобретателност в злоупотребата си с него. Какво ни пречи да надникнем? Да вникнем!
Откриваме, че странно и грубо се третира това Вчера в политиката. Дойдат на власт, настанят се и по някакъв техен си закон слагат ръка върху него. Върху нашето Вчера, върху всеобщото. Сипят оценки, обвинения, удрят печати. Ядно, нетърпеливо опитват да смачкат, някак да смалят, да неглижират направеното преди тях. Сякаш това им е главната, неотложната задача. В наши дни всеки принос е труден, често пъти до свръхусилие. Пренебрежението към всичко, сътворено или просто допринесено за тази страна, е неуместно, пошло и забранено. Как се наказва високомерието много хора научиха именно заради злоупотребата с миналото, заради фалшифицирането на естественото наше наследство - извървяното и изстрадано човешко Вчера. Заблудата, че Вчера не може да се защити и не може да наказва, насърчава охотниците да се отдават на сравнения. Най обичат да изтъкват какво нямало преди тях и какво има при тях. Това особено им приляга. (Не са го измислили. Това бе любим похват на пропагандата в миналото. Виждал съм такива статистики като за стенвестник: преди 1944 г. - нула телевизори, а при народната власт... охо! И пише колко са телевизорите при народната власт.) С такива сравнения краят е логично предсказуем. Ясно е как ще свърши всичко това. И бъдещето също е предсказуемо, но невзрачно.
Времето е непрекъснато - и слава Богу. Разбира се, непременно има примати, които мечтаят да го спрат, да извършат каквото са си намислили, и после пак да го пуснат. Това не може да стане и точно тази невъзможност гарантира съществуването на човека, на света му, на вселената. Наглеците от политиката ще трябва да се задоволят с това, че като не могат да го спрат, могат да го разделят. Делят го просто: Вчера и днес. Между останалите разделяния (ние и вие (те), наше (мое) и ваше, леви и десни, русофили и русофоби, патриоти и глобалисти и т. н.) това е особено фрапиращо и опасно. Тях хубавото и доброто не ги вдъхновяват, а и се срамуват от сравнения. Вчера за тях е склад за гафове и провинения, с които отблъскват упреци и затварят устата на своите критици. Това е ново за опита на обществото, което помни друго: днешните противници, разгромени и предадени на Вчера, независимо дали бяха живи или мъртви, се обвиваха в мълчание, погребваха се в забравата. Сега обаче вчерашните противници се държат на разположение и при всеки упрек за грешки или корупция се анимират, като че да споделят или дори да поемат отговорността на днешните управници. "А вие да не искате като при Жан Виденов, когато..." (Или при Костов, при тройната коалиция, при Орешарски...) С това се отменя отговорът и се затваря страницата. Няма обяснения, няма обсъждане. Миналото се превръща в бонус за властта. (От нула телевизори към светло бъдеще.) Грешките от Вчера се превръщат в индулгенция за гадостите, които всяка власт в България задължително поднася на своите граждани. Може да се бръкне дори в мно-о-о-го отколешното Вчера, което никой не помни и където да се търси извинение за някоя простотия, сътворена днес. (Това вече е било: турското робство, буржоазното минало.) Вместо изкупление - извинение. Всяка българска партия неизбежно забърква някакви простотии, но най-мръсното е, че когато отлети от властта, те не отлитат заедно с нея. Остават, за да улесняват и следващите след тях да го правят. Ето, това може да се окаже фатално... утре.
Снегът в "Нерви и утехи" завалява като по поръчка. Пейзажът зад стъклото някак се осъвременява, разхубавяват се притичващите отвън софиянки, площадът, трамваят с жълтите му светлини. Вечерта завършва деня, ще го приспи, преди да го превърне във Вчера.
Звъни телефонът на девойчето от масата до прозореца. Звъни с мелодията на хубавата стара песен "Днес е вчерашното утре". Момичето гали бузата на приятеля си, прибира перчема от челото му, не бърза да вдигне телефона и мелодията прониква в мен. Но не музиката, въпросът надвисва. А такива въпроси, пренесени в живота, добиват друга тежест. Не бе ли вчерашното утре нашето днес, тази мрачна, нелюбезна изненада! А днешното утре, какво ли ще е то? И кога?
И... дали?

"Постоянството на паметта", Салвадор Дали, 1931 г.

14

6092