Отчетът на президента Плевнелиев, който всички очаквахме със заслужено внимание, се оказа изказване и оценка на държавния глава за човека Росен Плевнелиев. Научихме колко пъти е пътувал в чужбина; колко вълнуващи речи е произнесъл; научихме, че е демократ, убеден европеец, принципен евроатлантик; разбрахме, че не закъснява за срещи; че обича иновациите, младите хора и т.н. С други думи, се оказа, че той приема себе си за добър човек и едва ли има някой, който би го оспорил, но от тук започват проблемите. Защото остава натрапчивото усещане, че е прекалено добър човек. Прекалено съгласен човек. Прекалено компромисен човек. Никога не можа да се отърве от опасността да му бъде поставено заглавие "Росен Плевнелиев - президент от времената на Бойко Борисов".

Сигурен съм, че



не е лесно да отстояваш себе си,



политическите си виждания и националните интереси в присъствието на национален вожд като Борисов. Но очакването на гражданите бе да не мълчи, когато Борисов унизително любезничеше с Путин; когато Вигенин противно на вижданията на цялата си партия отиде да поднесе цветя на Майдана в Киев; когато Драгомир Стойнев се върна от Съединените щати и заяви, че диверсификация в енергетиката означава американска ядрена технология; означава да не мълчиш, когато противно на цялата европейска политика министър-председателят на страната ти адвокатства за безвизов режим в империята на Ердоган. Когато отговаряш за външната политика, няма как да се правиш на добрия непознат при най-големия външнополитически срам на България - оттеглянето на кандидатурата за генерален секретар на ООН. Не можеш да бъдеш пасивен, когато от месеци страната ти няма комисар в общото европейско правителство. Нелогично е да наблюдаваш с примирение, когато ти отнемат контрола върху специалните служби, а в същото време отговаряш за националната сигурност.

Не изброявам тези примери, за да сложа катран в кацата с меда, но е лесно да бъдеш мил и съучастен със своите.



Трудно е в ключови моменти,



когато позицията ти е важна за всички, включително за декларираните от самия теб ценности, защото не знам какви рискове изпита страната ни по време на служебните правителства, но тези казуси бяха част от изпитанията, които показват характера на един държавник. Тук няма да говоря за забравените отношения със Скопие и практическата липса на активна балканска политика, защото България никога не е тежала много със своите 7-8 млн. население, но винаги е стояла като авторитет, който регулира балансите в един бурен район като Югоизточна Европа между 10-12 страни.

Факт е, че президентът Плевнелиев имаше ясно отношение към младите. Опитваше се да дава път на младите. Беше обърнат с лице към иновациите, с което даде ясен знак, че търси България като модерна страна. Не могат да се отрекат и мъдри ходове като образуването на Съвета на президентите, защото освен консултативна стойност това е и знак за приемственост, а в България сме царе да унищожаваме опита на предишните.

Права беше Маргарита Попова, че у нас тържествуват омразата, агресията и разделението и това, без да е отговорност единствено на президента, е нормално да бъде един от големите проблеми пред държавния глава, ако е президент на всички българи. Иначе нямаше да видим такова яростно деление на фили и фоби, такова активно присъствие на проруски, протурски и всякакви други пропартии, настройващи хората един срещу друг. Никога не би настъпило и



разделението между умните и красивите



и останалите. В България винаги е имало интелигентни и успели хора, но от времето на будителите ни до днес никога не е имало такова презрение между отделните слоеве на обществото. Липсата на справедливост е отчайваща, а олигархичните кланове спокойно си разделиха държавата. Вместо това президентът провидя проблемите на България единствено в модела КОЙ, а не провидя властта на модела ТОЙ. И децата, които кани в президентството, знаят, че олигархът в България не е един, но за Плевнелиев бе по-лесно да се представи за контрапункт само на един, за да се хареса на тесен кръг интелигентни хора, което може би му осигуряваше душевен комфорт, но не предизвика политическа промяна. Действената политика срещу хибридната заплаха, провокативните полети на руските самолети и агресивната намеса на Москва във вътрешната ни политика се пресичат не с пламенни речи и писма, а със сериозни предложения за общата европейска сигурност, с повишен бюджет на българските специални служби, с тесни взаимоотношения с американската администрация. Не изказванията, а действията липсваха в мандата на президента Плевнелиев.

Имахме президент на Москва два мандата подред в лицето на Георги Първанов. Имахме и президент в лицето на Росен Плевнелиев, който искаше да е президент на Вашингтон, въпреки че не знам дали успя. Надявам се най-после да имаме и президент на България. Но ако не е така, лесно ще го разпознаем, защото вече имаме опит.