Те са много обикновено семейство. Ще попитате: защо тогава пишем за тях? Може би защото са единствените, които казват: "Ааа, на нас парите ни стигат. Достатъчно са ни. Дори помагаме по малко на роднини".

Като се има предвид, че Павлина е чистачка в училище, а съпругът й Николай - общ работник в стъкларски завод, звучи доста невероятно. Вярно е, че Николай в свободното си време докарва пари, като чисти килери, мазета и тавани. Но твърдението си остава чудно. Срещали сме много по-заможни хора да се оплакват от безпаричие. И това да им бъде постоянен рефрен. Дори богатите се оплакват, че парите не им стигат. Само че това не е единствената причина да пишем за семейство Христови. Тогава какво? Може би защото това четиричленно семейство, заселено сравнително отскоро в обикновена панелка в "Зона Б5", е учудило входа с действията си? Факт е, че Христови са големи чистофайници и са успели да се справят с огромните пълчища хлебарки, напълзели не само тяхното жилище, преди те да се настанят в него, но и останалите части на входа. И от апартамент, приличащ на кочина, са направили уютен и чист дом. В който - макар на общински наем -



живеят благополучно с двете си деца



Но и то не е цялата причина. Цялата причина е, че семейство Христови са цигани, които рушат стереотипа на много разпространени представи. Децата им - Вела, на 14, и Мариан, на 8, учат в изцяло циганско училище. Павлина и Николай не се оплакват, работят здраво, да не говорим, че нямат нищо общо с такива неща като слаба хигиена или склонност към посягане на чуждо, каквито представи за етноса им налага днешната митология.

Развеждат ни из поддържания добре апартамент, преди да ни поканят в хола. Гордеят се с децата си - Вела се увлича от музиката, свири на пиано, пее, а Мариан иска да стане футболист и тренира. Вратар е в детски отбор на известен софийски клуб. Бащата и майката не са особено образовани по наши представи - таткото е учил едва до пети клас, а Павлина има незавършен 11-и, но вярват, че образованието е сила. И искат за децата си много повече, отколкото са имали те. Павлина с гордост разказва за своя племенница, която се е изучила. Николай е на мнение, че не само образованието прави човека умен, но все пак е за предпочитане да си изучен, а не прост. Двамата разказват за жилището, като типично по ромски емоционално казват, как когато го получили, в него било "пълна мрак!". Дори показват снимки. Апартамента обитавал безгрижен тип, който, освен че не чистел, не плащал и дължимия наем на общината. Стените били покрити с мръсотия, хлебарки щъкали на табуни напред-назад, дограмата била изкорубена, изгнила. Павлина и Николай се хванали на работа, поставили нова дограма, сега апартаментът изглежда като нов. Хлебарките били унищожени до крак и нито в тяхното жилище, нито в съседство смеят да си покажат вече мустачките. Съседите отначало гледали с недоверие новозаселените, но лека-полека започнали да уважават спретнатото семейство.



- Някога да са ви обиждали, че сте цигани?



Вас или децата? - питаме с очакване да чуем поредица от неприятни истории.

- С българите сме нямали проблеми, разбираме се... - отвръща Павлина.

Оказва се, че повече проблеми им създават хората от техния етнос. Не че завиждат, но гледат накриво опита на семейството да се измъкне от привичния бит и среда. Николай е от семейство с четири деца, а Павлина - от семейство с три. Те поддържат добри връзки с тях, но разказват, че у повечето роми има твърде консервативна представа относно възможностите за успех. Голяма част от тях живеят с вкоренено недоверие - нищо не може да се направи, никой нищо няма да ти даде, нещата няма как да потръгнат. Така са карали преди нас, така ще караме и ние. И затова не полагат усилия за образование, за работа, за ново жилище. Двамата не само не мислят така, но тези им различия "със своите" вероятно ги накарали да се сближат, да заживеят заедно и да се оженят. "Искаме децата ни да са по-добре от нас. Като спазваш реда, и животът ти по-хубав става" - твърдят те.

Най-странно от всичко прозвучава уверението на семейство Христови, че парите им стигат. Знаем колко изкарва чистачка в училище, знаем горе-долу колко може да си докара Николай, макар с две работни места. Те обаче са се научили да си разпределят правилно бюджета и да не летят в облаците. Мечтаят един ден да закупят общинското жилище, в което вече са направили немалко подобрения. Имат право да кандидатстват за това след пет години живот в него, остават им още две и половина. Откъде ще намерят пари, още не знаят. Трябва да се пести, твърдят и двамата. Единственото, в което са сигурни, е, че не желаят бита на общността, която вече са позагърбили.



- Обичам да ми е чисто,



като се храня, обичам да е спокойно около мен - споделя Павлина.

Вела, която мечтае за консерватория, не се плаши, че скоро ще трябва да смени училището и приятелите и да отиде в ново школо, в което не знае как ще я приемат. Тя изглежда спокойно и уверено в себе си дете. И смята, че ще се разбере с всички. И двете деца ползват компютър, признават, че ги привлича повече от телевизора, защото едното ти отвръща, а другото само го гледаш.

Има и още нещо, което според родителите прави спойката между тях здрава. Ходят редовно на църква, молят се и у дома си. Евангелисти са. Питам Павлина какво ги е привлякло в тази църква. Тя се позамисля и отвръща нещо странно:

- Ами - тишината.

Толкова спокойно й се видяло, така уважително към хората, че всеки петък и четиримата са там. Това не им пречи да се веселят по празници, Николай признава, че обича и да си пийне, но "цигански работи" с гръмки песни и танци по цяла нощ не приемат.

- Бе, не може пък всичко да ви е наред - чоплим ние. - Ще излезете много идеални, ето и кметицата на района, Савова, дава семейството ви за пример, ще ви урочасаме направо. Я кажете, защо сте в България? Много българи, цигани, турци напуснаха страната. Вие защо стоите?

- Ааа, питали са ни за това няколко пъти вече - засмива се Павлина.

- И какво отговори?

- Защото тука ни е добре - казах.

Позамисля се, оглежда децата, мъжа си и жилището и добавя:

- Доволни сме и на малко.