Онзи ден се стреснах от себе си. Както слушах новини и прелиствах вестници, като ту обръщах, ту не обръщах внимание на стени, протести, терористични актове и инциденти, изведнъж ме прониза мисълта, че нашата страна трябва да прави, да струва, но да си стегне армията.

Защо се стреснах от себе си ли? Защото никога не съм бил привърженик на армейския бит и живот. И естетически, и философски такива неща като устав, строга субординация, всеобща униформеност и нетърпяща нюанси комуникация са ми били или смешни, или неприятни. Или и двете, най-често в комплект. Нещо повече, в разговори с близки и приятели често сме разсъждавали, че в някакъв идеален план армията като организация трябва да изчезне. Това в един "нормален" свят, разбира се. Съгласете се, че е нелепо един да крои дрехи, друг да създава компютърни програми, трети да пече хляб, четвърти да прави зрелища за другите, а някой по цял ден да марширува и да лъска оръжия. И всички заедно да издържат този последния, защото не се знае кога и срещу кого ще потрябва.

Че нали в един нормален свят хората ще са отдавна наясно как най-тъпото нещо



е да водиш война -



удря и по тебе, и по другите, губиш крайници, живот, територии; печелиш на практика нищо. Непродуктивно, нерационално, скъпоструващо занятие за вид, надарен с интелект, какъвто сме ние, човеците. Тоест армията би трябвало да изчезне от чисто прагматични съображeния, съответстващи на новото и високо цивилизационно ниво на потомците ни.

Въпросът е, че "нормален" свят няма. И не се предвижда скоро. Казусът с войната и мира днес не е по-малко сложен, отколкото е бил по времето на Цезар, Наполеон или Лев Толстой. Сигурно дълго ще остане такъв. Политици, философи и социални психолози твърдят, че мирът и войната са двете страни на една и съща монетка. Можем да наречем монетката общество, можем човечество, можем живот - все става. Мирът и войната са присъщи на нашия вид, само формите им понякога се променят, така че няма как да ги пъхнем в христоматийните представи. Войната не е само звякане на мечове или артилерийска канонада, както и мирът не е само мирен плуг в полето и коледен сбор около елхата. Войната е състояние, в което едни групи искат надмощие над други групи, и се борят за него. Това, оказва се, е много постоянно нещо в цялата история на приматите, дори на най-мутиралите сред тях.

Съответно армейският ред, обществото, подредено по казармен, общежитиен принцип, по някакви причини си остава привлекателно за много хора. Всичко това е предизвикано не от носталгични, а вероятно от интуитивни, дълбоко вкоренени стереотипи.

Спомням си два случая, които ми се отпечатаха в главата по повод социалните аспекти на прехода ни. Всъщност колекционирах две характерни мнения преди време. Едното е свързано с човек от културните среди, който споделяше перипетиите си по време на първоначалните демократични промени в страната. Този човек бил на средна възраст по време на промените, свикнал със стабилен социален статус на индивид от средната класа, освен това като "творческа професия" се радвал на известна популярност. Явно стреснат и уплашен от внезапно сполетялата него и мнозина безработица, се чудел какво да прави. Сподели, че умен роднина го посъветвал - в тежки времена потърси "приятел с пагон". Такава мъдрост имало. (Аз не я бях чувал, но ми направи впечатление.) Той нещо такова и сторил - отишъл при "приятел с пагон". И последният му беше уредил дребна служба край голяма творческа организация, издържаща се от наеми.

Другият ми познат, също на средна възраст и също останал без работа, беше бивш инженер. Също потърсил спасение в съвети на умни хора предвид лошите времена. Намерил ги в четиво. Чел бил някакъв американец, който давал следния акъл - в период на криза гледай да произведеш и продадеш нещо бързо ликвидно. Човекът притежавал сръчност с ръцете. Направил си струг, беше се научил да майстори дреболийки от дърво - кръстчета, икони, рамчици... Каза, че успял така да преживее две-три най-тежки години.



Хората сме между тези два типажа.



При това не само у нас, по цял свят е тъй. Не искам да изтъкна никого от тях, нито от начина им на адаптация да произвеждам пример за похвала или укор. Не ми е твърде симпатичен, но "Човекът с пагон" не предполага само война, а предполага обща, цялостна грижа за "стадото", ротата, колектива... Да, дисциплина и субординация - но и бака с котлова храна за всички, гаранция за равенство в столовата, и - не на последно място - гаранция за принадлежност.

Другият тип разчита на индивидуално справяне, осланя се на собствената инициативност. При успех - разширяване на предприятието, нови работни места, власт, богатство, почит. При неуспех - лош изход, вкл. - кофите.

Разбира се, и вторият тип има нужда от принадлежност. Както и първият може да прояви инициатива или майсторлък. Нещата са доста преплетени. Разказах го само за да изтъкна много по-сложните превъплъщения, вкл. днес, на "пагона" в масовото съзнание. Превъплъщенията му са такива, че могат да се проследят в днешните политически събития в цял свят, впрочем.

Другото, с което почнах - за стягането на армията ни, няма връзка с този текст. То е само интуиция. Която - дай Боже, да ме лъже. Става дума само за това, че ако имаш бодли, по-лесно ще откажеш мераклиите да те налапат. Пък сякаш иде време на стихиен лов и пир.