Вече става смешно. И абсурдно. През годините се нагледахме на всевъзможни примери на "преструктуриране", "преформатиране" и "препозициониране" в дясното политическо пространство. Ала случващото се сега наистина минава всякакви граници - и на логиката, и на приличието.

Скоро всички ще се удавим в морето от враждуващи формацийки вдясно, всяка от които претендира да е единствената "алтернатива на статуквото"

Само преди 3 месеца босовете на т.нар. традиционна десница издигнаха за сетен път парцаливия и



оцапан лозунг за дясно обединение



в името на победа на президентските избори. Беше сгоден момент да си пробват силите заедно и да се види колко е реалната им електорална тежест след две години крамоли, междупартийни стълкновения и политически шашмалогии от типа "хем сме във властта, хем не сме". Присъдата на избирателя обаче излезе тежка - едва 224 хиляди гласа, които не стигнаха дори за да влезе кандидатът им Трайчо Трайков в първата петорка на класацията. Даже дискредитираният отвсякъде експремиер Пламен Орешарски, който разчиташе единствено на подкрепата на ДПС, изкара повече. Човек би очаквал, че след такова крушение десните ще се постреснат и ще си кажат - нищо не правим както трябва, избирателите бягат от нас, дайте да помислим как да оправим нещата. Къде ти! Всеки зае позиция на кръгова отбрана и откри виновника за случващото се в другите партийки от дясно. Всеки ден кавги и прения кой бил "единствената реална алтернатива". А най-смешното е, че през цялото време всички призовават към обединение, макар че всеки иска той да е шефът, а другите да козируват и изпълняват.

Перфектна демонстрация на това абсурдно поведение направи провелият се преди дни първи конгрес на остатъчния Реформаторски блок. Самият форум заслужава няколко думи. Ако не беше декорацията,



човек като нищо можеше да се обърка,



че е на конференция на ДПС. Никой друг не взе думата освен партийните босове и придворните им "граждани". Критично слово не се чу, изказванията бяха "постигнахме това, реформирахме онова, а за останалото не ни стигна времето". Конгресът даже свърши един час преди планираното по програма, дотолкова механично се проведе. Който очакваше да чуе нещо за бъдещето на България, остана излъган. Посланията се въртяха главно около болежките на десницата. Рецептата - всички да се съберат около Кунева, Лукарски и компания, за да се оправят нещата. И да се приготвят за нова коалиция с ГЕРБ, разбира се.

Предстоящото завръщане под крилото на Бойко Борисов беше записано по завоалиран начин в политическата резолюция на конгреса, в която се задаваше като приоритет съюз с формациите, членуващи в Европейската народна партия. Това са ГЕРБ, ДБГ, СДС, ДСБ и Демократическата партия. ДБГ и СДС са в блока, ДСБ на Радан Кънев е във война с Борисов, а ДП никой не я знае дали още съществува. Така че познайте от първия път



кого ще ухажва РБ след предсрочните избори



Нищо че доскоро от партията на Кунева, която е неформалният лидер на блока, говореха, че ГЕРБ са "кардиограф на популизма" и "тежко олевяват и е трудно да бъдат различени от БСП". В блока разчитат на късата памет на поддръжниците си, както и на последните социологически проучвания, според които най-голям дял от избирателите предпочитат нова коалиция между тях и ГЕРБ. Без да отчитат, че партията на Борисов показва признаци на упадък, който ясно се видя от президентските избори. Някои по-трезви глави предупредиха, че разединената десница може да повтори съдбата на "Синята коалиция", чието разпадане остави без парламентарно представителство десните избиратели след изборите през 2013 г. Но никой не си взе поука.

Радан Кънев, водачът на ДСБ, пое уверено по стъпките на своя предшественик и политически ментор Иван Костов и се зае да превръща партията си в затворен клуб с претенции за ексклузивност и елитарност. Новият му политически курс беше ознаменуван с учредяването на "надпартийна платформа" с претенциозното име "Нова република". Има ли го още ДСБ, няма ли го вече - това никой не разбра. Май и самите тъмносини не са наясно, ако се съди по появяващите се тук-там информации за ропот сред партийните структури, че се подменя не само марката ДСБ, но и самата партия. Едно поне е сигурно - връщане към РБ няма да има, поне ако се съди по презрителните забележки от страна на Кънев към бившите му партньори, които определи като "килер на ГЕРБ". Него специално не го и чакат да се върне - от блока не спират ехидно да подмятат, че скоро партията му сама ще се прехвърли изцяло при тях. "Дали ДСБ трябва да бъде част от блока? Да, и без това огромна част от ДСБ е тук в залата", лукаво рече бившият тъмносин кадър Петър Москов на конгреса на РБ. Ала дори и да запази партията си от разпад,



Кънев мъчно ще преодолее сам конкуренцията



към парламента. Особено след като "Да, България" на Христо Иванов - най-близката му политически и идейно формация, отказа да му пристане за коалиция.

Самият Христо Иванов предприе изключително хазартен ход с отказа си да търси предизборни партньори. За новоучредена партия това е страшен риск. Ако не успее, има огромна вероятност първоначалната инерция, която движеше проекта му, да се изчерпи и всичко да пропадне. На избирателите обаче може и да им допадне куражът му да се състезава сам. Както и категоричното му несъгласие да бъде напъхан в тесните рамки на класическото деление ляво-дясно. Това обаче съвсем не е достатъчно, за да влезе в парламента. Протестният вот срещу статуквото, на който разчита, ще трябва да дели и с куп други формации. А отказът му да се самоопредели в плоскостта ляво-дясно ще ограничи възможностите му да повлияе на десните избиратели, сред които са най-вече потенциалните му гласоподаватели. Колкото и да харесват антикорупционния и антиолигархически патос на реториката му, десните хора у нас искат да видят в нея и стриктна заявка за придържане към определени политики - в областта на данъците, икономиката и др., които ясно да разграничат "Да,България" от левите и популистите. А точно това при него все още не се забелязва. Съперниците му в дясната ниша



вече усетиха слабостта му



и започнаха да го определят като "ляво-либерален". Прихване ли се този етикет върху партията му, Иванов може да брои десния вот за изгубен.

Така, както се наредиха нещата, десният карнавал вече върви към своя край. Твърдите им ядра се топят. А привличането на електоралната периферия остава недостижима мечта, която приказките за борбата с комунизма няма да приближат до постигане и на йота. Десните сами си постлаха коравото легло с инфантилното си отношение към политиката. Каквото можеха да направят, за да си подобрят положението, не го сториха. Защото по-широк хоризонт на мисленето им липсва.