На 12 юни 2009 година в "Нерви и утехи" сме регистрирали един, нека го наречем, езиков гаф: във влаковете на метрото женският глас, който ръководи слизането и качването, най-безочливо обявява: "Фнимание, вратите се затварят". Няма грешка: "Ф-ф-ф-нимание". Днес, 2 февруари (или феф-ф-фруари?) 2017 г., невидимата говорителка продължава да предлага същото ф-ф-фонетично изпълнение. Сякаш някой ф-ф-фатално ф-ф-фаща човека за гушата, би казал Алеко. Тогава метрото до "Младост" бе новост, скоро му бяха прерязали лентата. Днес то се разрасна, стигна летището и околовръстния път, а не се намери грамотен човек за толкова години - да клъцне това позорно ф-ф-ф и да приключи въпроса. Истината е, че то не звучи така във всички влакове. Но имам чувството, че специално за мен подбират такива с дефектния запис - да ме възмущава и потиска.

Отдавна съм вникнал в една от повелите на българската съвременност: гражданинът да не капризничи, а да се радва и да бъде благодарен за това, което му "дават". Ако пътищата са нагърчени като акордеон и ако дупките зеят в асфалта едва ли не по рождение, ремонтите идват също тъй тържествени и церемониални като самото строителство, не се премълчават, рекламират се и се прославят. Как за толкова години не беше ремонтирана тази злополучна думичка, остава загадка. Може би под влияние на ф-ф-фамилията на кметицата, сбърканата буква (звукът, де) придобива известна неприкосновеност. Явява се един вид номенклатура между другите букви и звуци. Не може да се мръдне.

Въпросната дума заслужава да бъде включена във всеки тест за приличен говор. Впрочем и без да я включват, тя вече и сама си е тест. По подобен безобразен (или безграмотен?) начин я поднася и в ефир най-разнообразна публика: партийна водачка, активист на тема досиета, довчерашен министър, депутати. Това го установих в рамките на една само седмица: "фнезапно", "фниква", "фнедрен"... И не беше изненада. Изненада бе, че по същия начин "ф-ф-ъка" и водеща от една национална телевизия, дори най-националната. Удариха метрото в земята.

Беше време, когато при спор или просто поради съмнение по правописа на някоя дума хората просто вземаха кой да е български вестник и търсеха как е написана там. Печатният текст бе мярка, образец. Там словото съществуваше подбрано, подредено, коригирано. Това златно време е забравено, правописният стандарт въобще не се поддържа освен от няколко уважаващи себе си (и читателите си) издания. Ерозията на нормите пълзи, неграмотността и немарата са силно заразни, пораженията са като при епидемия. Граматици от университетите се оплакват, че студенти филолози показват трагичен правопис, че изучаването на правилата се превръща едва ли не в основна задача на следването им. Някога усвоявахме граматиката в основното училище, по-нататък само вниквахме в нейната философия и в някои тънкости. Но имаше една важна особеност: ние четяхме книги и познавахме думите "по лице". Вече безброй пъти бяхме ги виждали изписани и знаехме точно как изглеждат те. В онези години, когато искаха да посочат някого, че е полуграмотен, казваха: "Той пише "въстание" със "з" и "с". Това означаваше, че не само не може да пише, но и че не чете. Почти като евфемизъм за простак. Днес такива грешки се мъдрят в ръкописите на кандидат-студенти, но и на професори. (В един сборник видях текст на социоложка, която сякаш също бе попълвала тест: "въстание" със "з" и "с", затова пък "възстановявам" само със "с".)

Това, което някога вестникът и книгата бяха по отношение на правописа, днес електронните медии трябва да са за българския правоговор. Толкова е окаяно положението, че един истински анализ сигурно ще ни ужаси до настръхване на косите. Поради силното влияние върху езиковата среда радиостанциите и телевизиите стават най-опасните й замърсители. Новият президент бил направил някакъв лапсус в словото си пред парламента и всички се втурнаха да го отбележат. Коментарите им бяха пълни с артикулационни и интонационни гафове. Някои водещи и репортери не могат да произнесат изречение без грешка. Често това изопачава смисъла, понякога направо го преобръща. Убийственото поставяне на пълен член там, където не трябва, или досадното (по подражание на жените от политиката) "мекане" в глаголните окончания процъфтяват в българския ефир. Някога медиите се грижеха за говора на своите лица, известни диктори и преподаватели изградиха свой личен принос в обучението им. Днес виждаме водещи, които кършат ръце, правят гримаси и чупки в снагата, за да ни предадат своите послания като в жестомимичен превод или чрез езика на тялото - защото онова, което говорят, понякога не се разбира. Отначало мислех, че хулиганстват, а те просто така си говорели. Днес от ефира с желязна ръка се провежда изтръгването на женския род на стотици думи, които езикът ни грижливо е създал за целите на своята функционалност. (Няма да се повтарям, вж. "Репортер роди момиченце", "Нерви и утехи", 19 ноември 2010 г.) Също от ефира нахлуват бисерите на дърводелското течение в съвременното словотворчество. (Например "входирам" - докато всички му се смеехме, успя безпроблемно да се настани.) Това не е някаква езикова диверсия, това е просто безграмотие. И се дължи най-вече на сивичката култура на "елита", който напира към екрана. Всъщност те дори не напират. Те отдавна са там. Докато се усетим, езикът им стана официален в българския ефир. (Винаги е по-късно, отколкото си мислим!) В ефира няма коректорки, а редакторите отдавна са продуценти.

Неотдавна ви споменах за знаменитата статия на самотния в своя писателски път, легендарния герой от Европейската война Георги Ст. Георгиев "В защита на българския език". Статията е била като експлозия в културните среди (1960 г). Легендите за нея чувах десетилетия след това, представях си я страстна, огнена, изобличителна. Взех повод от собствения си материал, от това, че я споменавам в него, намерих я сега и я препрочетох. Нищо подобно, това са само примери от пропуските и неточностите в речника на българския език, излязъл по онова време. Думи, които не са на мястото си. Думи, които са пропуснати, авторът ги възстановява. Думи, които са зле разтълкувани. Всякакви несполучливи подреждания, групирания или недоглеждания. Получава се внушителен "речник на грешките" - твърде обемист и твърде... печален. Трудът на стария воин съвсем не е бил радостен. Но вместо гневно да заклейми немарливците и бездарниците, виновни за пропуските, той просто се заема да възстанови, да постави на мястото и да освети за погледа ни ощетените думи. В повечето случаи той се е борил за всяка дума - справки, проучвания, осмисляне и доказване на нейното значение. Вместо гняв и патос - упорита, добросъвестна, мъжествена защита на всяка пренебрегната българска дума. И оттам: защита на българския език. Защитата на езика започва от защитата на думата, казва ни старият писател.

Никакво морализаторстване, никакви призиви и манифести. Само примери. И страници от защитени думи. В паметта на обществото този пример пареше дълго.

Прочее, ако намерите някак тази статия (сп. "Септември", 12/1960), ще я прочетете без усилие и без досада. А ако някой се пожертва да я качи в мрежата, ще направи подарък на хиляди съмишленици. Най-малкото от нея става ясно защо Теофил Готие е писал: "Четете всекидневно речника. Той е единствената достойна за четене книга".

Не съм съгласен с това. Но го подкрепям...