Много хора си изпатиха от капани, заложени в договора им за кредит. Някои платиха значително повече от първоначално договореното. Други не успяха да се справят с бремето и дори загубиха заложеното имущество. Трети потърсиха спасение в чужбина. Расте обаче броят на пострадалите, които избират да се борят срещу лошите банкови практики. Митът, че банките са недосегаеми и не могат да бъдат осъдени, отдавна е развенчан.

Вече има огромен брой спечелени дела, водени от заемополучатели, и то по различен тип казуси. Най-често хората си търсят правата в съда, защото



банката неправомерно е вдигнала лихвата



Когато в договора за кредит се предвижда, че цената на предоставения банков ресурс - лихвата, може да се повишава едностранно по усмотрение на банката, без увеличението да се основава на пазарен индекс (SOFIBOR, LIBOR, EURIBOR) съдът неизменно отсъжда в полза на кредитополучателя и банката е длъжна да възстанови незаконно надвзетото.

Ако банката е записала, че променливата част на лихвата се формира въз основа на някакъв "базов лихвен процент", стойност на банковия ресурс, премия или други подобни "фактори" и "компоненти", които нямат нищо общо с обективните, пазарните показатели, съдебната практика е категорична - подобни клаузи са неравноправни и това ги прави невалидни съгласно Закона за защита на потребителите.

Някои банки нарушават договореното в погасителния план, като насочват по-голяма част от месечната вноска за



покриване на лихвата за сметка на главницата



Така всъщност главницата се топи по-бавно, остава по-голяма и генерира допълнително още лихви (коварното на тази схема е, че привидно кредитополучателят всеки месец плаща същата вноска, която е договорена). Затова банковите клиенти трябва много да внимават и да проверяват какво плащат, за да не се окаже на падежа на кредита, че банките искат от тях допълнителни недължими суми.

Понякога банки отпускат кредити във валута, различна от лева или евро - в нарушение на основния принцип за защита на потребителя на кредитни услуги, че обслужването на заема се извършва във валутата, в която кредитополучателят получава своите месечни доходи (идеята е длъжникът да бъде предпазен от неизгодна за него промяна на валутния курс). Типичен пример са



нашумелите "франкови" кредити



Преди години три банки предлагаха уж изгодни заеми в швейцарски франкове, но всъщност отпускаха сумите в евро или лева. Те не разясняваха на клиентите си, че франкът е валута "убежище" - в моменти на криза борсови играчи и финансови спекуланти започват да купуват швейцарски франкове, за да запазят стойността на парите си. Това води до поскъпване на швейцарската валута спрямо останалите, включително и спрямо еврото. Банките, които разполагат с анализатори на валутния риск и с достъп до информация, са били наясно, че франкът ще поскъпва, но не са предупреждавали клиентите си, че това може да се отрази на вноските им, преизчислявани в левове или евро.

Комисията за защита на потребителите се произнесе, че в договорите за франковите кредити са били заложени неравноправни клаузи, и заведе колективни искове срещу трите банки. Впоследствие КЗП и бившата Юробанк (банката, раздала най-много такива заеми) постигнаха извънсъдебно споразумение и комисията оттегли иска си. Съгласно споразумението банката поема 80% от стойността на курсовите разлики на клиентите си, които не са имали просрочие.

От друга страна



КЗП изневери на задължението си



да защитава потребителите и не проведе докрай битката за съдебно удостоверяване на невалидността на клаузите в договорите за кредитите, предоставени само на хартия в швейцарски франкове. Извънсъдебното споразумение не се ползва със сила на присъдено и по тази причина винаги може да не бъде изпълнено от банката.

Все пак с него бившата Пощенска банка признава наличието на неравноправните уговорки за кредитиране във франкове и то може да служи като доказателство по всяко дело, водено от кредитополучатели за възстановяване на курсовите разлики между лева и швейцарския франк, който драстично поскъпна през 2015 г. Съдебната практика по тези дела се развива в полза на потребителите, като все повече съдебни състави излизат с решения, задължаващи банката да плати валутните разлики.

Важно е кредитополучателите първи да завеждат своите съдебни дела. В противен случай над тях като дамоклев меч тегне опасността



банката да ги осъди по бързата процедура



Става въпрос за прословутия чл. 417 от Гражданския процесуален кодекс и за привилегията за банките, която той създава. По силата на чл. 417 по искане на кредитора съдът издава изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение в напълно формална съдебна процедура. Банките представят извлечение от счетоводните си книги, в което излагат своите констатации за размера на дълга, а съдът просто приема тези данни за верни, без да ги проверява, без да иска допълнителни доказателства и разяснения, без да призовава и изслушва двете страни по кредита. Всъщност въпросният чл. 417 е превърнал съда в манифактура на изпълнителни листа. А кредитополучателите, доведени до неплатежоспособност, научават, че са осъдени едва когато съдебен изпълнител позвъни на вратата им.

Освен това банките обичат да се подсигуряват максимално и често принуждават своите клиенти да включат свои близки като солидарни или ипотекарни длъжници и поръчители. След образуването на изпълнителното дело следват запори на заплати и сметки, а после и продажба на семейни имоти (най-често на ниска цена). Понякога дори това не стига за покриване на цялото задължение. И тъй като за разлика от много други държави, в България нямаме закон за фалита на физическите лица, изпадналите в неплатежоспособност банкови клиенти получават



доживотна присъда "длъжник"



Когато някой кандидатства за кредит, решението се взима от колективен орган, в който влизат експерти от различните дирекции на банката. Този орган извършва проверка на имуществото и на доходите на кредитоискателя, за да прецени ще може ли той да изплаща заема. Едва след положителна оценка банката одобрява конкретната сума, отговаряща на финансовото състояние на клиента.

Ако впоследствие обаче банката започне да вдига лихвата, а с това и месечната вноска, очевидно прави кредита труден и дори невъзможен за обслужване. Тогава банката любезно предлага на длъжника да му облекчи временно условията за погасяване, но в замяна да подпише анекс, че е съгласен просрочените главница и лихва плюс начислените лихви за забава да се капитализират към кредита, т.е. да станат част от главницата.

За кратко време клиентът наистина поема глътка въздух, но след изтичането на срока, в който плаща при по-леки условия, анексът се стоварва върху него като финансова бухалка. Главницата е нараснала, банката вече начислява лихва върху новосформирания дълг, тоест капанът е щракнал още по-здраво и кредитополучателят е влязъл във финансова дългова спирала, често водеща до пълна невъзможност за погасяване на кредита и до изпълнително дело срещу банковия клиент.

В такива случаи анексът не помага, а влошава нещата. По-добре е кредитополучателят да заеме активна позиция и да заведе дело, за да докаже, че банката е заложила уловки в договора за кредит, довели го до невъзможност да плаща.

Фирмите също могат да водят дела за възстановяване на надплатени суми по кредити. Според съдилищата, ако има клаузи, които позволяват на банка произволно да увеличава лихвата, те не са обвързващи. Това са всички случаи, когато в самия договор не фигурира ясна методология (математически алгоритъм) за промяна на лихвата.



* Авторката е адвокат, председател на "Център за европейска интеграция на България и за защита правата на човека".