|
| Емил Хърсев |
Сладко и прекрасно е да умреш за родината
Хораций, Оди III.2.13
Започна поредната надпревара с най-големия награден фонд: победилият политически отбор ще получи правото да управлява държавата през следващия мандат - до където си го изкара. Излизат предизборните програми на кандидатите за Гран при или само за място в парламента: някои са добре представени в програмен документ, други се разказват като лакърдии по медиите. Добра новина е, че политиците отново чувстват нужда да ни обадят какво имат намерение да правят с властта, която искат. На предишни избори програмите бяха демоде. Ориентацията по цветове беше достатъчна всеки да знае кои са "нашите", за да гласува срещу "ония", носители на всички грехове. Сега отново ще говорим за идеи
и това си е успех, защото, ако не знаем къде отиваме, със сигурност ще стигнем някъде, но другаде (този социален закон, записан от Луис Карол, важи не само за Страната на чудесата). В предизборната реторика челно място зае икономиката и за разлика от предишни кампании, този път икономическите кроежи на политиците не са във вид на монолози (всеки повтаря своя и без замисляне и разискване отхвърля всички чужди). Сега икономическият дебат изглежда като наддаване, сполучливо оприличавано на "циганска сватба". Макар че всички политически лагери охотно говорят за приоритети, на всички
програмите дрънчат на кухо
коя повече, коя не съвсем, защото заобикалят най-главния въпрос: как да работи държавата така, че да си струва да умреш за нея. Който е служил в армията, добре знае, че това с умирането не е празна приказка: когато си положил клетва и нарамил оръжие, съвсем наистина си готов да убиваш, а си поел риска да умреш, трябва да имаш своя отговор защо и за какво го правиш. Сигурно затова беше толкова важно да се премахне военната служба, та да не търсят толкова хора отговора на такива тежки въпроси. В пазарна икономика ключовият въпрос е: дали си струва. И ако държавата не си струва да умираме за нея, защо да не я разпродадем и да потърсим друга страна, дето е по-изгодно да заживеем. И факт е, че милион българи, явно неоткрили своята причина да защитават нашата родина и да живеят в нея, намериха за себе си по-простия и рентабилен отговор. За да остане държава, всеки, който заявява намерение да я управлява, първо трябва да даде отговор на този въпрос: какъв е смисълът на тази държава. Дотам достига и оттам започва икономиката. И това е истинската база да мислим какви са непосредствените цели
на нашата държава и как да се управлява тя. Ето отговора на един от най-великите държавници на всички времена:
"Дзъ Гун попита как се управлява държава. Учителят рече: Да има храна, да има войска и народът да вярва в управата.
Дзъ Гун рече: Ако силите не стигат, от тез трите кое да изоставим най-напред? Отвърна му [Учителят]: Войската.
Дзъ Гун рече: А ако силите не стигат, от тез двете кое да изоставим най-напред? Отвърна му [Учителят]: Храната. Кой нявга е избягал от смъртта? Ала народ без вяра не може да устои." (Конфуций, Беседи, 12.7)
Това е. Без храна (или с по-малко храна) може. Но ако не вярва в своята държава (и в крайна сметка на нейната управа, но не непременно на една или на друга партия, на този или онзи кабинет, а на самите правила, по които тя се управлява), т.е. ако няма траен икономически интерес към държавата, нацията няма бъдеще и се разпада. Много, при това велики нации, са се разпадали, загубили икономически интерес към държавата си. Римската империя например.
Ако нацията има разум да знае своя интерес, тя намира и сили, и начин да устрои своята държава, избира и кому да повери да я управлява. Макар не от първи и втори път, има ли ясен интерес, нацията ще направи прагматичен избор. Националната държава има икономически смисъл. Иначе защо евреите, народ със силно икономическо чувство и мисъл, биха напуснали най-благоденстващите (но чужди) държави по света, за да отидат и да се бият за своя Израел, държава, в която не са родени, за земя, на която повечето заселници не са и стъпвали преди, и то една от най-малко плодородните на планетата. Но става тяхна Родина
в името на националния интерес,
а той основно е икономически интерес, дефиниран само в дългосрочна перспектива. Всяка нация има свои национални интереси. Задачата на нейните държавници е да изразяват, да защитават тези интереси и в конкуренция помежду си да убедят избирателите кому да поверят отговорността да води нацията и да управлява държавата. Националните интереси, включително икономическите, трябва да са общото ядро на всички предизборни програми: националният консенсус, който да се запази и защити - независимо кой ще е на власт. В разумната държава националният интерес е общ за всички партии и той е базата, на която и най-несъвместимите от тях могат да управляват заедно. Някои държави даже са така устроени, че управлението задължително да е съвместно. Типичният пример е Финландия, там премиерът обикновено е лидерът на партията с най-много места в парламента, а второто по важност кресло - на министър на финансите, винаги заема лидерът на втората по депутати партия дори когато е опозиция в парламента. Ако заедно отговарят за държавата, никоя партия не може да присвои толкова власт, че да замени националния интерес с тяснопартиен, никой лидер не може да управлява в личен интерес. Гражданите на такава държава знаят защо си струва да умират за нея.
