Беше мъж със старателно лансирано достойнство, сдържан сред иначе приказливата наша среда, склонен и да разговаря, но повърхностно, необвързващо, близо до представите за светска беседа на крак. Или беше обяснимо предпазлив, или възможностите му бяха до там. Носеше се на стъпка след последната мода, строго според възрастта си, винаги изрядно и без да е конте. Имаше достъп до по-известните имена в държавата и до десетки, а може и стотици по-малко известни - писатели и журналисти, театрали и кинаджии, художници и архитекти, директори и директорки, академици и професори, тяхната листа чет нямаше. Не беше сервилен, нито дори толкова, колкото занятието му го изискваше, а неговото занятие беше амбулант. Естествено, нямаше правоспособност, защото такава професия нямаше. Но беше истински професионалист.

Беше издънка на фамилията Чапрашикови. На онези Чапрашикови, милионери, дарители и революционери, врязани в българската история - не можеш да ги изчегърташ. Някои пробваха да разучат каква точно издънка, но не сполучиха. Витаеше презумпцията, че с тоя произход и занятие не може да не е човек на ДС. Но обноските му и най-вече разговорът без уловки и предразполагащо угодничество отхвърляха това. А и никой, мир на праха му, не изпищя от него.

Мен ме зариби с кутия холандско индиго, както рече "за стихотворения". Специално попита преди това, дори не знаех, че има разлика. Беше голям дефицит, но още имам от него. Carboplan Kores, трябва да изтупам матрицата от прахта, да видя още ли работи това индиго. Добре, че започнах да пиша тази колонка, та да се сетя, че имам спомен от този странен и може би точно със своята странност незабравим човек.

В редакцията на "Антени" не бяхме му главните клиенти. Скромна търговия и нередовна. Главно това пазарувахме от него - пособия за занаята. Прекрасни ленти за пишещите машини, хартия с водни знаци, топчета лепящи се листчета, мастило "Пеликан". Една музикантка веднъж спомена, че й продавал най-хубавия колофон в света. От него диригентът Митко Манолов се снабдяваше с австрийски папийонки. Е, вземахме понякога белгийски шоколад за децата, друг път убийствено етиопско кафе, тютюн за лула или норвежки рибни консерви. Жените ни се глезеха с кърпички за изтриване на очила и с разкошни ваденки за яйца. Кесиите не ни убиваха в джоба, макар че, като всичко останало, и контрабандата бе по-евтина от сега. Не бяхме капризни към живота, услаждаше ни се всичко, разбирахме и от горчивото и може би това ни спаси.

Писателските началства го обожаваха, кой знае с какво услаждаше капризните им стомаси, приемаха от сърце, радваха се на компанията и го ревнуваха един от друг. Веднъж седнал на масата на Павел Вежинов в писателското кафене. А на масата още мастити писатели пият кафе. Влязъл председателят на Съюза на съветските писатели Георгий Марков, бил на посещение в България, наемаха му от УБО чайка с шофьор да го вози. Спрял на масата и Вежинов почнал да го запознава:

Вежинов: Това е (да речем) Иван Петров.

Марков: Читал, читал...

Вежинов: А това е Стоян Петров.

Марков: Читал, читал...

И така нататък, всичките ги е чел. Стигнали до Чапрашиков.

Вежинов: А това е Чапрашиков

Марков: Читал, читал...

Пустият Марков, халал да му е и чайката. Вместо да лъже, да беше си поискал нещо...

Държавата тогава се бореше с идологическата диверсия, с настъплението на западното консуматорско общество срещу нашето. Защо бе оставила чрез Чапрашиков да се процеждат именно консумативи и именно върху интелигенцията, ще остане загадка на българския социализъм. Уважавах това, че вместо да го стъпчат, бяха му открехнали шанс, както и начина, по който той с този шанс се справяше.

А иначе животът е пълен с наистина важни неща, но и без дребните той не става за живот.

Какво печелеше Чапрашиков не ми е ясно. Нещата му не бяха скъпи, а надценката му просто нямаше как да е голяма. Но всеки ден беше в знаменитата "Видинска среща", неизменно в добра компания, винаги в отлично настроение, всеки път унесен в някакъв оживен разговор. С тях говореше, с нас се сдържаше. Във "Видинска среща" и аз не бих се церемонил с никого, бих си гледал масата, дробчетата и бъбречетата, шкембето, шерденчето и момиците и бих си вино пил, вино пил. Защото и виното беше страхотно. (Видинско или не - кой да ти каже.) Това нещо в града, ако можеше тогава да се намери накуп, бе само във "Видинска", вкусотиите ги продаваха едва ли не в Кореком. Затова излизахме поне четвърт час преди дванайсет от работа да изпреварим другите гладни квартали на София, които се стичаха там по обяд.

Няма ги тези страсти вече, нито този апетит. Няма я вече и "Видинска среща". Изкърти я от мястото й някаква "Корона", сега и от нея няма следа. Като минавам по завоя на "Раковски" към Първа градска, обръщам глава на другата страна да не гледам какво продават там. Колкото до Чапрашиков, той не доживя реституцията, замина си в мое отсъствие. Като се върнах, легендата от деня на неговото погребение се бе търкулнала и бе нараснала неимоверно. "Видинска среща" се била препълнила с приятели, дошли да го поменат. Нямало място за "външни" хора. Външните стояли на тротоара, вътре го поменували, отливали и отпивали, други пък казват, че дори имало запалени свещи. От това "Видинска" не стана черква, но картината зад големите й витрини и до днес я разказват, които са я видели. Кое е истината и кое мълвата, вече е трудно да се различи. Но дали ще останеш в истината или в мълвата, се оказва съвсем без значение. Понякога за това трябва да си извършил едно и също нещо.