Каквото и да ви говорят, винаги става въпрос за... кой ще води депутатската листа.

Може би си помислихте, че става въпрос за пари? Не познахте. Става дума за постове. Защото какво са парите - най-обикновена добавената стойност към постовете. При това - особено нахална. Дори с камъни да ги гоните, парите продължават да обикалят около овластения човек като гладно куче месарница. И да досаждат. Ще клечат пред вратата и няма да мръднат,



додето не влязат в джоба на депутата



Затова зададат ли се парламентарни избори, основната мисъл, която занимава партийните пехливани, е кой ще се докопа до водаческата листа след настървени мазни борби. За представителите на по-многолюдните партии влизането в този списък гарантира тапицирано червено кресло в пленарната зала. И защото е "гарантирано от ГЕРБ" или обещано от Корнелия, списъкът се спуска "отгоре". Останалите по-нисши чинове биват дописвани в кандидатдепутатските листи след номинации на местните партийни организации. Сиреч "отдолу". След предлагане, обсъждане, критики, похвали, отводи и самоотводи... Повечето от номинираните в тях участват в тази надпревара с предизвестен край или заради партийната дисциплина, или защото се надяват при следващото раздаване



да ги огрее по-избираемо място



А може би и поради двете причини. Обикновено избирателите в града, в който живеят, ги познават по малко име, знаят бизнеса им, знаят дали пият и колко носят, познават семействата им и са чули, ако децата им са калпазани. Нисшите чинове са местни и известни. Едва ли всички стават за законотворци - между тях има интелигентни и успешни, има еднокнижни, както има и откровени хитреци и натегачи, които не виждат друг начин, освен партийния, за да си оправят живота. И живота на своите наследници.

За разлика от критерия за тяхното избиране, който е донякъде видим и ясен, критерият за избирането на водачите на листите е особено конспиративен. Той винаги изненадва, въпреки че подходът е един и същи. Защото трябва да съчетава почитта към заслужилите с привилегията да си приятел на големия началник, плюс задължителна принадлежност към спечелилата група в последните вътрешнопартийни борби. Или просто да си известен.

Досещате се, че цитираните примери повече подхождат на БСП, която се опитва да се прави на демократична. Понякога успява. Например, когато сменя председателя си, без да се разпадне. За разлика от другата голяма партия, която обединява гражданите за европейско развитие. Там



развитието по отношение на депутатските листи е двутактово



Цветан Цветанов предлага, Бойко Борисов одобрява.

Корнелия Нинова обеща ново начало в социалистическата партия. Ако парашутният десант от спуснати от "Позитано" водачи на листи е част от него, нищо ново и нищо добро не чака столетната партия. Какво например се прави, ако двама местни лидери се карат и не могат да разделят бащина дружина? Как какво - праща се трети. А кавгаджията, вместо да бъде натирен, се командирова в съседен избирателен район. За да не страда. Поради подобни, да ги наречем личностни, причини повечето области получиха водачи, които са ги посещавали само на екскурзия. За да бъде изненадата пълна, четирима журналисти също оглавяват листи. Двама от тях са безспорни имена в своята област, другите двама пък са с партиен билет. Остава загадката за нищо ли не стават местните и дали този избор ще съвпадне с избора на хората, за които те са



лица от екрана. Известни и далечни



Не става въпрос само за БСП. Десантният батальон се готви за скок във всички партии. Нека не плачат прецаканите, ами да си припомнят дали гласуваха на референдума. Защото това ще продължава, докато идиотските съвпадения между номер на партия и номер на кандидат не спрат да се приемат за справедлив преференциален вот. Истинската справедливост по отношение на качествата на кандидатите може да се гарантира единствено с мажоритарен вот. И навярно няма да се случи от първия път. Трябва любимците, спуснати в "чужда територия", да останат извън парламента, за да започне истинският подбор. Със социологически проучвания, с оглеждане от всички страни, с изслушване на хората, а не с разтягане на локуми.

И най-важното - истински избор може да стане при действително силна конкуренция от независими и кадърни хора, за които демокрацията е вътрешна потребност, а не партийно обещание.

Дотогава ще продължава традицията да си местен, известен и изместен. Изместен, както е модерно да се казва, от статуквото.

Срещу което всички партийни шефове продължават да се борят юнашки, налагайки... личния си избор.