:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 433,200,048
Активни 226
Страници 15,656
За един ден 1,302,066

Без ирония и любов тоя живот е непоносим

Унгарският режисьор и писател Петер Гардош разказва една много различна история за Холокоста и спасението
СНИМКА: "СЕГА"
ВИЗИТКА Петер Гардош е известен унгарски филмов режисьор и писател. Тези дни той посети България за премиерата на "Утринна треска", първия му преведен на български роман. Едноименният му филм пък през 2016 г. беше отличен със специалната награда на журито на Международния филмов фестивал "Любовта е лудост". Петер Гардош е бил директор на два театъра в Унгария. Той е и университетски преподавател по режисура и писане на сценарии. В момента подготвя сценичната версия на романа, разказващ историята на вълнуващата любов на своите родители, преминали през Холокоста. Започва да пише книгата, след като открива една купчинка от 130 писма, разменяни между тях в продължение на половин година. Повече от половин век те са стояли в дома им, скрити в кутия, вързана с панделка.
- Г-н Гардош, вашият роман "Утринна треска" разказва за невероятната любов на вашите родители, оцелели през времето на Холокоста. За Европа темата за унищожаването на евреите по време на Втората световна война е болезнена, а за България е и повод за национална гордост. Книгата ви вече се чете на 36 езика, но първият й превод е в далечна Австралия. С какво успяхте да докоснете тази част от света, която исторически не е имала допирни точки с еврейския геноцид?

- Аз самият също често съм си поставял този въпрос. Скоро книгата ще се появи и в Бразилия, а миналата година излезе в Тайван. Хората в тези страни не знаят почти нищо за еврейския проблем в Европа, докато у нас за Холокоста вече какво ли не е написало и изговорено. Мисля, че успехът на книгата се дължи на посланието ми към света, че човек никога не трябва да се предава. Дори в най-безнадеждната ситуация пак може да се намери изход. В конкретния случай любовта е мостът, който превежда двама души от единия до другия бряг на живота. След като оцеляват в лагерите на смъртта, през 1945 г. родителите ми попадат в Швеция малко след като войната е приключила. Швеция посреща радушно еврейските концлагеристи и им предлага лечение в рехабилитационните си центрове. Когато се добира с кораб до шведския бряг през Балтийско море, баща ми тежи 27 килограма. Разминал се с една смъртна присъда, той получава втора - туберкулоза. Според лекарите случаят му е неизлечим. Той обаче решава да не се дава на смъртта и започва да пише писма на 120 еврейски жени. Една от тези, които му отговарят, е моята майка. Двамата започват да водят кореспонденция, а тази пламналата между тях любов сътворява чудо. Въпреки че лекарите не му дават повече от шест месеца живот, баща ми оздравява.

- Би трябвало да се чувствате благословен? Не е ли страданието задължителното условие за последващо щастие?

- Не, не би трябвало да е така, но моите родители не са избирали сами съдбата си. Като евреи те са били принудени да минат през ада. Аз пък трябва да благодаря на баща ми за оня негов тарикатлък да тръгне да търси любовта, вместо да скръсти примирено ръце и да чака смъртта. Това, че двамата са оцелели в лагерите на смъртта, наистина ги прави галеници на съдбата. Баща ми обаче се е срамувал от своето оцеляване, явно за това не е осъществил идеята си да напише роман, описващ ужаса в немския концлагер, въпреки че се е въртяла в главата му. Литературата, посветена на Холокоста, най-често се спира точно на тези, чийто живот е бил погубен. Докато пишат, много от авторите на тези книги са изпълнени с непоносима болка, която след това ги хвърля в жестока депресия, както унгарския писател от еврейски произход Имре Кертес. Или пък се самоубиват като Примо Леви, който посяга на себе си, след като написва книгата си, посветена на трансформациите на човешкото в Аушвиц. Да, България спасява много от своите евреи, но отношението към тях в останалите европейски страни е било жестоко. Само от Унгария в газовите камери са били изпратени 800 хиляди евреи. В Унгария, но и в света антисeмитизмът е доста силен. Много хора вече са минали на вълната: Е, писна ни от тоя Холокост, писна ни от евреите. Затова реших да напиша роман, който да не отваря дума за Холокоста. Исках да напиша за любовта на двама евреи с надеждата тази сърдечна история да накара антисемитите да замлъкнат. От разговорите ми с много мои читатели знам, че съм постигнал целта си. Много от тях не са прочели нито един ред за Холокоста, но пък са изчели тази книга с удоволствие. Защото тя е посветена и на любовта.

- Седем години след като сте открили писмата на родителите си, не сте могли да напишете нито ред. Как се чувства човек, който е разкрил интимните тайни на своите родители? Какво повече научихте за тях, след като прочетохте писмата им?

- Оказа се, че само съм си мислел, че познавам баща си. Едва след смъртта му през 1998 г., когато открих и прочетох писмата му до моята майка, разбрах, че съм живял с някакви илюзорни представи за него. Родителите ми криеха грижливо през целия си 52-годишен брак подробностите от ужаса на своето минало. Не го споменаваха в стремежа си да го забравят. Майка ми пък вдигаше безпомощно рамене пред упоритите ми въпроси и казваше, че всичко е било толкова отдавна... Баща ми започнал да описва спомените си от концлагера през 1946 г. Той имаше страхотно чувство за хумор, но докато четях първите страници на мемоарите му, виждах един много притеснителен човек, изпълнен с много задръжки. До този момент не знаех, че на 25 години той не е имал нито един зъб в устата си. Всичките му зъби са били избити. Той самият никога не ми беше разказвал, че през януари 1945 г. в концлагера е горял трупове. Срещу няколко залъка допълнителна дажба хляб той гори три месеца еврейските трупове. За да оцелее. Това човек с трезв разум не би могъл да схване. Най-интересното за мен беше, че баща ми и дума не е споменал за този и за какъвто и да е преживян ужас в писмата си до майка ми. Тези писма са изпълнени с хумор и с много копнеж да покори сърцето й. Ето точно това за мен е най-фантастичното, пътят през ада го изпълва с невероятен оптимизъм и това го спасява.

- Въпреки драматичните събития около Холокоста вие също пишете с много чувство за хумор за тази черна страница от човешката история и я завършвате с хепиенд. Трябва ли да се опитваме да гледаме и на драматичните неща, които се случват днес също с усмивка. Дали това не е рецепта за спасението на човечеството?

- Както и в книгите ми, така и във филмите, които съм правил, обичам героите си, в които има ирония. Съпругата ми веднъж ме попита: А защо еди коя си актриса не ти допада, та тя е много добра. Тогава си дадох сметка, че като режисьор не съм канил същата актриса да участва нито в театралните ми постановки, нито във филмите ми. В един момент се усетих защо. Ами, да, тя няма капка чувство за хумор. Е, тогава за какво ми е? По този критерий съм подбрал и целия ми приятелски кръг. И в литературните ми произведения, и във филмите, навсякъде търся иронията. Защото иначе този живот не може да бъде понесен.

- Днешният свят е засегнат от много зарази. Ето например колко много страх и човеконенавист събудиха бежанският проблем, опасенията от тероризъм. Кое от двете чувства според вас е по-силно и ще надделее - омразата или обичта?

- Днешният свят е ужасен, човечеството тича към своята гибел. Само след десетина години ще разберем дали омразата е по-силна от обичта. Аз самият залагам на обичта, на любовта. През лудите 60 години на миналия век светът също вреше и кипеше. Тогава хипи културата издигна призива: "Прави любов, а не война!" Избрал съм си този призив и за мой девиз.

- Направили сте и филм по книгата си, който вече е спечелил 5 награди, включително и наградата на българския фестивал "Любовта е лудост" през 2016 г. Кое свое произведение обичате повече - книгата или филма?

- Ами, ако имате две деца, кое от тях ще ви е по-мило? Аз имам три внучета и трите ги обичам, макар и по-различен начин. Няма приоритети в тази любов.

- След тази книга можете ли да кажете какво е любовта?

- Явно става въпрос за някаква химия. Но тя със сигурност е и страдание, и щастие. Убеден съм, че дори и в най-преклонната си възраст всеки човек би искал да изживее отново това фантастично чувство.
3
2196
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
3
 Видими 
19 Февруари 2017 19:28
Когато се добира с кораб до шведския бряг през Балтийско море, баща ми тежи 27 килограма.

Няма начин. Бил е мъртъв 15-20 кг. по-рано, освен ако не е бил към 1,2 м висок. После що имало невярващи в Холокоста - ами заради такива небивалици.
19 Февруари 2017 19:47
" на 25 години той не е имал нито един зъб в устата си. Всичките му зъби са били избити."

Тук също се е увлякъл. Освен ако баща му не е бил обект на особен интерес от страна на някое наци "дентис уона би".
19 Февруари 2017 20:04
Може би най-характерната еврейска черта е техният странен хумор. Ще го намерите и в "хохмите", и във Валери. Велики!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД