Любителите на жанра "мъдростта на вековете" ще ни напомнят, че успешната предизборна кампания стартира в деня след приключване на предходните избори, и трае неотклонно до следващите. Какво ще правят партиите в следизборния ден, е предмет на законно любопитство, което няма как да не придружава официалната кампания. Като че ли в България напоследък следизборните сметки не просто съпътстват, но и се налагат над предизборните аритметики. Едва ли ще бъде погрешно, ако кажем, че от началото на годината обсъждаме вариантите на развитие след 26 март не по-малко активно, отколкото тактиките на партиите, прословутите им платформи и още по-прословутите им златни обещания.



Два сюжета на следизборна кампания



отсега изпъкват като водещи.

Първият, разбира се, е свързан с двете големи партии. Общо взето, интригата, която ни се представя, е коя от тях ще надделее с половин процент над другата, като всяка следваща седмица ту ни изглежда, че ще е ГЕРБ, ту че ще бъде БСП. Но и всички анализи предупреждават, че никоя от тях няма да приближи абсолютното мнозинство на една ръка разстояние. Какво остава тогава? Започва преброяване на партньорите за бъдещо управление. За Марешки още от президентския вот май се смята, че ще предпочете орбитата на ГЕРБ. Реформаторите, ако са вътре, и те. По-сложен е въпросът с новите десни проекти, които твърдят, че не искат да бъдат с никого, и същевременно могат така и да си продължат, без никого. За коалицията на АБВ с Дончева някак машинално решиха, че ще бъде пришита към БСП, колкото и в тази коалиция да негодуват срещу подобни внушения. Най-интересно е при "Обединените патриоти", които в анализите често разчленяват на три. Разправят, че Валери Симеонов дърпал към съюз с Борисов, Волен Сидеров към Нинова, докато Красимир Каракачанов нямал решение и укротявал немирните си партньори. Но всъщност най-устойчивата теза за следизборна комбинация визира "голяма коалиция" между ГЕРБ и БСП.

Забелязали сме. Вече два месеца почти няма медийно предаване, пресконференция или интервю по актуални политически теми, в което журналистът да не завърши с въпроса: "Няма ли да се стигне до голяма коалиция?". От ГЕРБ отричат, от БСП опровергават, което по силата на традиционния парадокс



усилва съмненията, че нещата вървят натам



Постоянно подклажданата тема за евентуалния бъдещ съюз на двата мастодонта не е оригинална. За нея говореха още през 2009 г., преди Борисов да я обезсмисли с "титаничната" си победа; лансираха я по времето на Орешарски като изход от протестната несигурност; актуализираха я след изборите от 2014-а, преди ГЕРБ да сглоби странната си коалиция на безреформието и нестабилността. Сега я виждаме в четвърто издание, по-настойчива от всякога. Към настоящия момент тя обслужва опонентите на ГЕРБ и БСП, целейки с един куршум три заека - да дистанцира онези червени, които не щат и да чуят за близост с арогантно-безскрупулния политически противник, да отблъсне онези гербери, които не желаят предполагаемия апокалипсис на комунистите, и да укрепи заявката на всички други партии, които се представят за алтернатива на очертания двуполюсен модел. Точността на насочения срещу зайците мерник обикновено се подсилва с аргумента за българското европредседателство, което предстои много скоро и изисква стабилно управление и сериозно мнозинство вместо сътресения, нови кризи и сянка на неминуеми поредни скорошни избори.

Малките действително държат да изглеждат като алтернатива и на ГЕРБ, и на БСП, като необходимото трето, което е по-морално, по-принципно, по-истинско и по каквото още искате. Именно тук е вторият сюжет за следизборна кампания -



какво ще правят малките след 26 март



Обикновено когато ти липсва достатъчна електорална подкрепа, търсиш убедителни съюзи, за да прескочиш бариерата. Само че какво се получи у нас? Конгресът на АБВ, оттеглянето на Първанов, изборът и посланията на новия лидер създадоха впечатлението, че ще наблюдаваме пореден опит за ляво обединение с БСП. Вместо това Румен Петков избра Татяна Дончева и направиха формация, чиито шансове все така остават несигурни. В другия спектър имаше пределно много очаквания, че новата платформа на Радан Кънев и инициативата на Христо Иванов накрая ще се влеят в общ антиолигархичен фронт, издигащ в ново качество мечтите и възторзите на ранния Реформаторски блок. Разбрахме, че общ замисъл няма, координация отсъства, всеки се пробва поединично. Сякаш никоя от тези партии не изпитва притеснения, че може да се окаже зад борда, а опасността от колективно изпадане от парламентарната палуба важи за всички. Явно мотивите им отново отиват отвъд изборния ден.

До 2013 г., да не забравяме, в българската политика работеше правилото, че



политическа тежест една партия

може да има само в парламента



За толкова мандати, цели и предсрочно прекратени, нямаше един случай формация да е останала извън парламента и после да се е върнала в него. Всички прокудени от Народното събрание постепенно заминаваха към политическо небитие. Сега обаче е възможен и план "Б", основан на максимата, че никога не знаеш какво печелиш, когато губиш. Видимо повечето малки разчитат на тежка, кризисна, патова ситуация след изборите. Тя или ще доведе до нов предсрочен вот, който да ги изстреля обратно в парламента, или до някакво безпринципно управление, което ще ерозира почвата под краката на големите формации. Към това следва да добавим обещания вече от Слави Трифонов натиск над институциите за промяна в изборното законодателство. Към това не бива да пропускаме и рисковете от оспорване на изборния резултат по най-разнообразни причини, сред които драмите с машинното гласуване засега заемат челно място. В ето такава посока малките партии биха могли да заложат следизборните си надежди на провал, заедно и поотделно, на ГЕРБ и БСП, а и на служебното правителство и президента Радев като публични авторитети.

Споменатите следизборни сюжети в крайна сметка се въртят около три хипотези за бъдещето: безпринципна голяма коалиция на ГЕРБ и БСП; нестабилно кризисно управление с някакво полумнозинство; или блокаж и нов пореден вот. Отникъде обаче не следва, че с това вариантите се изчерпват.