България приключи съдебната реформа, но кой разбра? Напразни са призивите на Европейската комисия към нашия съд да покаже резултати, защото резултатите са налице. Търсят се обаче на грешно място. За разлика от съдилищата в други европейски държави, които са 3-инстанционни, българският съд работи най-добре на четвърта инстанция.

Годишните мониторингови доклади, които се пишат в Брюксел, не улавят тази особеност. Затова трябва да се четат и докладите, които се пишат в Страсбург. Последният излезе на 26 януари, ден след доклада на Еврокомисията, но почти никой (поне в медиите) не го забеляза. Негов автор бе Европейският съд за правата на човека, който отчита всяка година в края на януари коя държава къде се намира в общоевропейската класация за работещо правосъдие. Той е по-широкообхватен, защото сравнява положението в 47 държави, членуващи в Съвета на Европа, а не само в 28-те от ЕС. Съдът в Страсбург играе ролята на коректив на решенията на националните съдилища, когато противоречат на Европейската конвенция за правата на човека. Образно казано, той е нещо като четвърта инстанция, защото допуска жалби само от граждани, които вече са изминали всички инстанции на съдилищата в своите държави и не са получили справедливост.

Последната статистика ни върна самочувствието на



първенци във "вечната класация"



на съда в Страсбург, която отчита коя държава колко пъти е разобличена като нарушител на основни човешки права, смятано от 1959 г. България бе приета в Съвета на Европа през 1992 г. и оттогава признава върховенството на Европейския съд за правата на човека. Въпреки късния си старт в сравнение с много други държави тя набра високо темпо и само за 20 години успя да се добере до върха. През 2012 г. отне първенството на най-упорития си съперник Гърция, която имаше солиден аванс, защото бягаше по европейската писта на срама от 1974 г. Миналата година бе отчетено, че тя е изпреварила България само с 3 стотни, като е имала средно по 72,78 присъди на всеки 1 млн. жители, а България постигна 72,75 присъди на 1 млн. жители.

Реваншът бе зашеметяващ. България взе убедителна преднина с 1,08 присъди повече на всеки 1 млн. жители. Към предишните си 524 осъдителни присъди добави през 2016 г. 33 присъди и записа общо 557 при население от 7,154 млн. Гърците добавиха 41 присъди към старите 787 и увеличиха пасива си на 828 при население от 10,784 млн. Или крайният резултат до този момент е 77,86 присъди на 1 млн. български граждани срещу 76,78 присъди на 1 млн. гръцки граждани.



Съдът в Страсбург трябва да е особено благодарен



на България, защото тя се грижи в най-голяма степен въпреки скромното си население да му дава терен за изява. Дори в абсолютни числа нашата страна мери ръст с най-многолюдните държави по отношение на нарушенията на човешки права. Тя отново е на 7-мо място в челната десетка, където бе и миналата година. Изпреварена е от Русия, която има 222 осъдителни присъди при 146,5 млн.жители, от Турция със 77 присъди при 78,7 млн. жители, от Румъния със 71 присъди при 19,8 млн. жители, от Украйна със 70 присъди при 45 млн. жители, от Гърция (както бе посочено по-горе) и от Унгария с 40 присъди при 9,8 млн. жители. Зад нея в десетката се подреждат Хърватия, Молдова и Полша. Големи европейски държави като Великобритания (7 присъди), Италия (10 присъди) и Франция (14 присъди) са далеч назад в класацията.

Конвенцията за човешките права е с толкова широк обхват, че покрива почти всички аспекти на съдебната практика, защото дори само със своя чл. 6 (Право на справедлив съд) може да прави ревизия на всякакви решения, ако са присъдени произволно. Нещо повече, съдът в Страсбург се произнася за



грехове не само на българските съдилища,



но и на парламента (когато приема закони, противоречащи на конвенцията), на министри (когато превишават властта си, газейки независимостта на съда - особени "заслуги" имат бившият премиер Бойко Борисов и неговият бивш министър на вътрешните работи Цветан Цветанов), на прокуратурата (тя първа прати България на съд в Страсбург чрез делото "Луканов"), на следствието (при липса на ефективно разследване) и пр. В някакъв смисъл страсбургският съд е част от българската съдебна система, не само защото държавата изпраща в него свой съдия и го финансира със задължителни вноски през бюджета на Съвета на Европа. Неговите решения са пряко приложими и задължителни в националните съдебни практики, а и Европейската конвенция за правата на човека има пряко действие с по-голяма сила от националните закони, които не бива да й противоречат съгласно чл. 5 на конституцията. Жалко, че никой досега не е привлякъл вниманието на Еврокомисията да отчете колко ефикасно работи "четвъртата инстанция" по българските дела.

Ето още малко статистика от последния годишен отчет на съда в Страсбург. По брой на жалбите, допуснати до разглеждане по същество, съотношението в цяла Европа е 0,64 на 10 000 жители (53 493 жалби на 831,904 млн. жители). В България съотношението е 1,23 жалби на 10 000 жители (882 жалби на 7,154 жители), или двойно повече от средното в Европа. При такъв устрем малцина ще издържат на българското темпо (за Гърция средният показател е 0,31 жалби на 10 000 жители).



Кои права България гази с най-голяма лекота



и съответно създава най-много работа на европейския съд. През миналата година са издадени 14 осъдителни решения за нарушаване на чл.1 от Протокол №1, който защитава собствеността. Нищо изненадващо. Безкрайният български преход се изразява главно в преразпределяне на собствеността на гражданите в полза на върхушката и създава атмосфера на безнаказаност. Държавата е парализирана, за да не пречи, и така процъфтяват две явления - организираната престъпност и корупцията на високо равнище, - които Еврокомисията изследва от десет години чрез мониторингова процедура. Разликата между Страсбург и Брюксел е, че в единия случай се анализират конкретни нарушения, засягащи определени граждани, а в другия случай се прави обобщение, без да се сочат конкретни потърпевши и виновници.

На второ място по държавен произвол срещу човешките права се класират нарушенията на чл. 8 (Право на зачитане на личния и семейния живот) - 9 присъди. Напълно логично е, след като управляващата клептокрация ни най-малко не се интересува от нечия законна територия, ако не е защитена от мутри. Щом може да се разпорежда както желае с чужда собственост, защо да не може да нахълта в жилищата и в личния живот на хората?

Също с 9 присъди се класира на второ място и нарушаването на чл. 6 (Право на справедлив съдебен процес). Това е в



пълен синхрон с произвола,



който държавата допуска срещу своите граждани. Ако имаше ефикасно правосъдие, много нарушения щяха да се наказват още в националните съдилища, а не да се стига до Страсбург, който свети като последно убежище от родното беззаконие. Във връзка с това заслужено на трето място застава със 7 присъди нарушаването на чл. 13 (Право на ефективни правни средства за защита). Държавата се грижи така да натъкмява законите си, че превантивно да лишава гражданите си от надежда за съдебна защита. Хора, пострадали от властови произвол, научават в даден момент, че законът не предвижда възможност да се обърнат към съда, и затова добиват право да прескочат трите му национални инстанции и да се озоват директно в Страсбург.

На четвърто място с по 6 осъдителни решения са два държавни гряха - нарушаването на чл. 5 (Право на свобода и сигурност) и на чл. 3 (Забрана на изтезанията). Разбираемо е, че се отнасят до арестанти и затворници. В България не е проблем да тикнеш неорганизиран престъпник зад решетките и да правиш с него каквото поискаш. Проблем е да бъдат съдени и наказани големите разбойници, заради които държавата е накичена с мафиотско реноме.

На пето място с 4 присъди срещу България е нарушаването на чл. 10 от конвенцията (Свобода на изразяването на мнение). Тук става дума не само за свободата на словото в медиите, но и за правото на всеки гражданин (дори на лишените от свобода) да изразяват мнение, когато са несъгласни с действия на властите. Управляващите, независимо на какво равнище се намират, мразят най-много да им се дава акъл и да бъдат критикувани. В такива случаи простото решение е да бъдат запушени устите на недоволните.



Принципът е: Няма оплакване - няма проблем



(който е по-хуманният вариант на принципа "Няма човек - няма проблем").

Накрая с по 1 осъдителна присъда са две нарушения - на чл. 7 (Неналагане на наказание без закон) и на чл. 2 от Протокол №1 (Право на свободни избори). Едното само констатира, че на властите въобще не им трябва закон, за да се разправят с някого, защото беззаконието ги устройва. Другото нарушение отива в историята, защото правото на свободни избори бе заменено през 2016 г. в България със задължение за участие в избори. Това е наш национален принос за редактиране на конвенцията, която несъмнено е твърде многословна.