|
| Бойко Ламбовски |
Хубави магазини получихме, хубави заплати - не, поне като цяло, а благополучие - то е относителна и индивидуална работа. Някои го постигнаха, повечето не. Пък сигурност очевидно липсва в целия свят, така че има да я чакаме. Само че тези неща са за друг разговор.
Въпросната касета тогава стана обект на педантични анализи и повод за най-различни политически жестикулации, за властови пазарлъци и промени. Младенов подаде оставка, а Михайлов стана виден политик от СДС. Преходът се заточи
като бронетанков ешелон през блато
и се точи вече близо 30 години. Танковете от Горна баня не разкъртиха жълтите павета ни тогава, ни после, и слава богу. Танковете по-скоро заминаха като неискан дар към Македония или към небитието. Петър Младенов почина. Режисьорът Михайлов претърпя чудата политическа трансгресия и загърби СДС-то, за да се озове в листите на отцепилата се от ДПС формация ДОСТ. (Вярно, че заяви - ако лидерът й Местан се окажел бивш сътрудник на ДС, той щял да се откаже от своето депутатство.) Българският политик Местан пък се прочу с добра артикулация на български и с умение да се укрива бързешката в турското посолство в София поради уплах от доскорошни политически съратници.
Поради някакви вероятно не особено похвални свойства на характера си наблюдавах тогавашните събития и следващите като сеир, а не като съдбовни промени. Чудех се на възторга и гнева на викащите хора - струваше ми се някак закъснял, щото комунизмът очевидно си отиваше - дори в изобретилата го Русия. Възторгът пък от новото ми се виждаше някак непропорционално много. От опит знаех: всеки френетичен възторг - от нова играчка, нов интимен партньор или политическа промяна, предвещава неизбежно разочарование. Тоест въпросът не е в новостта, а във френетизма: френетизмът винаги е наивник. Чудех се и на оплитането на Младенов, който нещо го усукваше - не съм го казал, или не така съм го казал, и прочее...
Всъщност тогава нямахме изработени нито опит, нито култура на масовите протести, а и политиците
ни нямаха обтекаемия кил на днешните лидери,
свикнали с лекота да се плъзгат над всякакви хорски питания и из всякакви обществени водовъртежи.
Днес обаче мисля, че танковете все пак дойдоха. Само че по друг начин, не по този, който е имал Младенов или критиците му предвид.
Танковете дойдоха в масов международен план - на площад Тянанмън, в Москва, в бивша Югославия, в Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, Турция, Украйна...Танковете днес са в Полша, Румъния, че и у нас се навъртат (ротация значи въртене, за който не знае). Това е показателен момент. Ние нямахме чужди военни бази на наша територия дори по време на най-тясната обвързаност с командвания от Москва Варшавски договор. Може би затова бившият главен прокурор на САЩ Рамзи Кларк рече, че за България може да се окаже унизително да има чужди военни бази на своя територия. (Те са за съвместно ползване де, но ха идете командвайте американските танкове у нас, или съдете американски войници по наши закони, ако нещо сбъркат, да видя как става то.)
Тези танкове очевидно са тук, за да вирят дула към Русия, не към Бангладеш или Иран. Ерго те, а с тях и ние, сме вече законна военна цел на Русия. Разбира се, всички знаем, че не става дума за реална военна заплаха - ни от Русия към нас, ни обратното. Тогава защо е това? Разумният отговор е, че това са жестикулации. Както онези с касетката преди повече от четвърт век.
Хубаво е да се вирят дула
Особено между тези, които са били доскоро близки, и все още се чувстват по някакъв такъв начин - предвид религия, история, език и прочее. Тоест хубаво е за онези, които изнасят конфликти, за да имат повече рахат вкъщи. То всички големи винаги - империи и импероподобни образувания, работят на тоя принцип - разръчквай малките надалеко от тебе, за да имаш поводи за намеса и арбитраж и за да държиш злото там, а не да напълзи тебе - както варварите едно време Рим.
Но хубаво ли е за нас? За нас си ние сме център, а не периферия. Ако се бутаме охотно в конюшня, в която атовете се канят да се ритат, каква може да ни е ролята освен на магаре?
Точно по това време преди 77 години пуснахме едни танкове у нас, които да ни пазят. Беше с първоначален възторг, у някои - направо френетичен.
