|
| Калин Донков |
Такова беше времето - конякът вървеше с лимон и захарче, а в "Бамбука"седяха богове на поезията. Иван Пейчев кимна от съседна маса и прати поздрави на баба му. На мен не каза нищо, но от тогава се поздравявахме.
Когато преводите излязоха, Марта вече не беше жива. Донесе ми ги Герман - три изрезки, по една вестникарска колонка. Според него преводачката не пращала самите издания, за да не се вижда, че са провинциални. Това бяха още юношески стихотворения, не съм ги включвал в книги, нито съм забелязал как са изчезнали. Сега ги имам на френски, а оригиналите ги няма.
София и тогава беше голяма, но с Герман се засичахме често. По едно време идваше във "Варшава", седалище на студентската ми компания. Появяваше се със страхотни момичета, а после само с едно - бъдещата певица П.Г., която разби сърцето му. След време неканен попаднах на сватбата им в Созопол, тогава такива сватби импровизации бяха на мода. Половината сватбари бяха със сламени шапки. Танцувах с майката на младоженеца, беше по-красива от булката, но много разсеяна, а може би и умислена - през цялото време ме настъпваше. Баща му, архитект по къси панталони, ми довери, че му урежда място в бюрото, където работеше. Бяха дошли в Созопол просто за идеята, но щели да направят официалната сватба в София, да заповядам. Пропуснах я, ако въобще се е състояла...
Разбрах, че Герман е напуснал страната от един вуйчо, с когото също се бях запознал на сватбата. Вуйчото живееше в Поморие, там го и срещнах, рисуваше морски пейзаж по бански. Рисуваше страхотно, впрочем, но пиеше бездарно и вечерта ме потопи в безброй семейни истории, между които и историята с маската.
Герман бил 3-4 годишен, когато за Заговезни му купили евтина маска от папиемаше, каквито, впрочем, купуваха на всички деца по онова време.
За този празник в Европа правят карнавали, а в България през миналия век хората се маскираха, палеха огньове и кошерища, пускаха огнени балони в небето и гърмяха с каменарски взрив. В градчетата възрастните се преобличаха - жените в мъжки, а мъжете в женски дрехи, надяваха копринен чорап на лицето и чукаха по чуждите врати да получат варено яйце или плочка яка като камък халва. Децата получаваха от въпросните маски с образи на животни и кръжаха на глутници из улиците, обвити във врява. (Това продължи, докато продължи, после милицията го забрани: така маскиран всеки можеше да извърши каквото си ще престъпление, а издирваните от властта можеха да се разхождат под носа й без проблем.) Та една такава маска подарили на Герман, сложили му я на лицето и започнали да ръкопляскат и престорено да се ужасяват от него в роднинския кръг. Било му приятно и опияняващо да гледа как всички се плашат и се разбягват, когато се насочи към тях.
Шетал възбуден из стаите, докато се натъкнал на едно стенно огледало. И писнал ужасен. Пред него стоял зъл, опасен, безмилостен звяр, който нямал намерение да прощава. Вълк, по-страшен от всяка илюстрация, жесток и кръвожаден, издебнал го в безгрижен час. Не знаело, детето, че това е маска, която може да свали.
Не се сетили и възрастните да действат незабавно. Когато все пак съобразили, Герман бил разбит, неутешим, изчерпан от преживяното. Случката останала в семейната памет и към нея се отнасят съвсем сериозно и днес. Има нещо повече в нея, затова.
Сутринта, надвивайки махмурлука, вуйчото ми разказа още нещо. Любовта на Герман към певицата П.Г. била огнена и възвисена, вдъхвала завист и страхопочитание. Но не задълго. Скоро след сватбата младоженката се оттеглила. Обяснила, че този брак не й помага. Пристанала на високопоставен функционер. Свалила маската. Но от това не станало по-добре. По-лошо станало. "Хищница - рече пейзажистът. - Този път вълкът беше под маската. И все на Герман..."
Избягал през Югославия. Минал границата в някакъв пущинак. Вуйчото каза: "Разкара се. Отряза като с нож." Тогава не разбрах: как така ще се... разкараш от изневяра, от раздяла, от разочарование? От обида, от предателство, от гняв? Или от сълза? Да ги оставиш, но как? Оказва се, че можело.
В кафенето Герман работил, докато си довърши следването. Това ми обясни помориецът, като се прибра. Добре бил там, проектирал, пътувал. Не пишел на никого тук, за да не ни злепоставя.
В наши дни архитектът си идва и понякога именно по Заговезни - в чест на онази маска. Несъмнено това е особен знак в живота му. Ходи по гробища, по изложби и се черпи с приятели. Първия път ми каза: "Мислех, че маските са свалени." После свикна.
Завидях му. Някои могат...
----------------------------
*Тук има пропуснати и променени имена.
