2016-2017 г. трябваше да е период на големи промени в политиката към хората с увреждания към по-добро. От една страна трябваше да има достойни помощи за децата с увреждания, от друга - нов закон за социалните услуги, от трета - реформа в ТЕЛК, която да запуши пробойните в системата. Помощите ги има от 1 януари, но те по-скоро оставиха горчив вкус заради признанието, че вместо обещаното чувствително увеличение, част от хората получиха намаление. Друго нищо не е свършено, напротив - въведените поединично мерки само показаха колко сбъркан е подходът на държавата към тези нейни граждани.

Вместо да се мисли за цялостна и адекватна грижа за тези хора чрез обещаваните по-добри социални услуги, последната мярка на кабинета на ГЕРБ постави нова разделителна линия - на деца с увреждания до 18 г. и възрастни с увреждания. И ако досега финансово разликата не бе така голяма, от тази година заради диференцираната помощ се отваря гигантска пропаст - от 930 лв. месечна помощ на около 200 лв. пенсия. Извън парите хората с увреждания са унижавани да кандидатстват по програми за лични асистенти - с национални или европейски пари, които не обхващат всички нуждаещи се. Според данните на социалното министерство между 2003 г. и 2016 г. с държавни пари са наети средно на година по 8660 лични асистенти. А хората, които искат личен асистент, винаги са около три-четири пъти повече. Интеграцията на пазара на труда на тези хора си остава само куха фраза в политическото говорене.

Оказва се, че дори това, което държавата трябва да гарантира на хората с увреждания и близките им, нe винаги стига до тях. Например уж задължителните здравни осигуровки, които държавата трябва да прави за родител/близък, който се грижи за човек с увреждане над 90%, не са съвсем задължителни в цялата страна. "Сега" се натъкна на случай от малка община, в който майка на млад мъж със 100% увреждане се води здравно неосигурена в НАП и дори е била принудена да си плати здравните осигуровки, защото й се е наложило да влезе в болница. Оказва се, че както обикновено институциите не си говорят, и активната страна за тази добрина трябва да бъде потърпевшият гражданин и да подаде заявление до социалната служба да го осигуряват. Който не познава законите и техните алинеи - плаща.



С мълчаливото съгласие на чиновниците



Има и други привилегии, които са такива само на пръв поглед, а оставят усещане, че на законодателя все му се свиди, както при уж чувствителното увеличение на добавките, което беше "компенсирано" със спирането на парите за личен асистент. С годините депутатите на няколко пъти разширяват правото на близките да им се зачита за осигурителен стаж времето, в което се грижат за близък с увреждане над 90%. До 1996 г. на тези хора не се е пишел никакъв стаж. Между 1996 и 2001 г. пък за стаж се зачита само времето за грижа на дете до 16 г., а след 2001 г. вече се брои целият период на грижа по близък с над 90% увреждане. От 2015 г. освен на родителите, стаж може да се признае и на баба или дядо. Всяка от тези промени важи само занапред, т.е. ако една майка се грижи за дете, родено през 1989 г., първите 7 г. от живота му няма да й се признаят за осигурителен стаж, когато стане време да се пенсионира. Но това е малкият абсурд. Големият е, че тя трябва да покаже 15 години действителен стаж, за да може да се пенсионира по общите условия. Иначе трябва да иска персонална пенсия от правителството, или да чака да навърши 70 г., за да иска социална пенсия за старост. Кога държавата си представя, че майка на човек с нужда от целодневна грижа може да събере 15 г. реална работа?

Един от малкото шансове на тези хора, да добият поне малко действителен стаж, са програмите за личен асистент, по които родителите и близките трупат трудов стаж и им се плащат осигуровки. Или пък - ако успеят да наемат личен асистент, да работят самите те. Изборът обаче често е съвсем хипотетичен, защото местата по тези програми са силно ограничени. Този проблем тепърва ще става по-сериозен. Ясно е, че националната програма, която с по-малко от 9 млн. лв. осигурява едва 2450 лични асистенти за 5-часов работен ден, е капка в морето. А финансирането от еврофондове за лични асистенти - 150 млн. лв. - ще свърши в края на 2018 г. Тогава всички тези хора - възрастни и деца с увреждания, самотни възрастни хора над 65 г., които сега имат асистент с европари, ще останат без тази възможност. Още тази есен ще започнат да изтичат първите договори. И какво точно ще се случи с тези хора след това е поредният въпрос без отговор в тази история.

По данни на социалното министерство децата у нас с над 50% увреждане са около 26 хил. От тях в най-тежко положение са 5876. Държавата заделя за тях по близо 66 млн. лв. на година. Но само докато станат на 18 г.



След това ще ги приземи



с пенсия от около 200 лв. "Това е изкуствено разделение. За човек с увреждане трябва да е ясно, че той има базисни потребности, които, дали си на 16 г., 18 г. или на 28 г., няма никакво значение. И ако, образно казано, като навършиш 18 г. те връщат в първи клас от гледна точка на помощта от държавата, означава, че има нещо сбъркано въобще в цялостния подход", коментира шефът на Агенцията за хората с увреждания Минчо Коралски.

Ако приемем, че за тези деца държавата трябва да се грижи наистина и осигури на родителите им възможността да трупат стаж, като им бъдат личен асистент със заплата от около 500 лв., ще са нужни още 35 млн. лв. годишно. "Няма как държавата да плаща 37 млн. лв. за охраната на няколко богоизбрани човека, за които да поддържа цяла служба, а за наказаните да не може да задели тази сума", коментира Минчо Коралски. По думите му "трябва да се създадат условия за това родителите да си гледат детето, но не като форма на саможертва, доживотна бедност и страдание". Въпрос на приоритети обаче.

Според данните на НОИ 243 хил. души получават пенсия за инвалидност поради общо заболяване с ТЕЛК над 90%. Средната пенсия за тях е 203 лв. Само някои от тях получават и добавка за чужда помощ, която е в размер на почти 89 лв. Колко от тях са в пенсионна възраст не е ясно. За инвалидните пенсии се плащат по над 1.1 млрд. лв. годишно. А е публична тайна, че тези средства отиват и за хора, които нямат изобщо или имат не толкова голяма нужда от тези пенсии. Фалшивите ТЕЛК-ови решения също са публична тайна, която се потвърждава от време на време с някое съобщение на прокуратурата за осъдени мними пенсионери. Обещаваната реформа от ГЕРБ в системата на ТЕЛК така и не се случи. Идеята да се помага на хората да работят - според това, което могат и им позволява увреждането, вероятно ще се осъществи трудно, колкото и да е в правилната посока. По данни на НОИ над 90 хил. от хората с пенсия за инвалидност поради общо заболяване се осигуряват, тоест работят официално. Това е почти всеки пети от тази група пенсионери.

Агенцията по заетостта дава определени



отстъпки за работодатели



като поемане на осигуровките, които наемат на работа хора с увреждания, и провежда програми за обучение на тези хора, но обхватът и тук е твърде малък. Според данните на бюрата по труда миналата година около 16 хил. са хората с увреждания, регистрирани като безработни. 40% от тях са без квалификация, а всеки трети - с основно и по-ниско образование. С 8.7 млн. лв. в субсидирана заетост до две години ще бъдат включени безработни с трайни увреждания, но поставената цел е да работят 1889. Ясно е колко недостатъчно е това.

Не се осъществи и новият закон за социалните услуги, който според Коралски може да помогне за по-адекватни грижи за тези хора. "Чрез него голяма част от проблемите на майките с увреждания могат да бъдат решени. И то на базата на реална политика и действия. Практиката показва, че голяма част от дневните центрове, които бяха изградени, не се ползват в пълния капацитет, а в редица случаи се ползва около 1/3 от капацитета им, което е направо загуба на обществени средства. По простата причина, че са неудачно структурирани или това, което предлагат като услуги, не е това, което хората търсят", казва шефът на Агенцията за хората с увреждания.

Проблемите за хората с увреждания вероятно са много по-сложни от изброените. Липсата на достъпна среда например също е огромно предизвикателство - и не само пред държавата, а най-вече пред общините. Нищо не може да се случи бързо, нито с магическа пръчка. Но поне отношението на държавата към тези хора може да не е като към просяци и тя може да им създаде сигурност, че няма да мизерстват.