Ако ви попитат къде бихте предпочели да идете в случай, че имате свободно време - на концерт и на театър, или на митинг и партийно събрание, едва ли бихте се затруднили в отговора. Политическите партии, естествено не само в България, също не изпитват затруднения да отговорят. Затова в хода на кампаниите предлагат далеч повече музикални и театрални спектакли, отколкото партийни мероприятия. Общо е усещането, и то не от вчера, че избори с идеи не се печелят, печелят се с атракции, структури и пари.

За да не се разхождаме из Европа и Америка, където примерите валят в изобилие, нека си останем на родна почва. Най-големите пробиви в партийната ни система са идвали от субекти като НДСВ и ГЕРБ, за които е било много трудно на избирателя да прецени



какви идеи точно са защитавали



Друго е било привлекателното. Класическият пример за партия на идеите в наши условия винаги е била БСП. Но след като дълги години бе обвинявана, че дезертира от левите си ценности и одеснява, поради което свива подкрепата си, партията реши да заложи на "ляв курс" и да препотвърди ангажиментите си към този тип политика и мислене. Резултатът бе още по-голямо свиване на подкрепата. След майския конгрес през м.г. левият курс практически слезе от дневен ред, а посланията на БСП зазвучаха далеч по-общо и прагматично, но подемът стана факт. Видяхме го на президентските избори, колкото и някои да отричат ролята на социалистите в тях, ще го видим и на парламентарните, които предстоят след дни. Сякаш успешната формула е: "по-малко идеи - повече гласове".

Има обаче и формации, настояващи на много ясните си идейни координати. Онова, което може да се каже за тях, е, че идеите им може да са ясни, но постоянно се променят. "Атака" тръгна с ясни идеи срещу ДПС, турците и ромската престъпност и продължи с все така ясни идеи за социална държава и близост с Русия. Малките десни също усилено премоделират идейния си профил. От либерали и привърженици на отвореното общество някои се събудиха консерватори, сетиха се, че е имало българско Възраждане със своите ценности, и се наежиха срещу либералната разпасаност.



Други твърдят, че не са нито леви, нито десни,



а обединяват гражданите срещу мафията. Само че това разделение, ако е искрено, не е точно в областта на идеите, а на наказателното право. Че няма ляво и дясно тръбеше доскоро и Татяна Дончева, преди неочаквано да се вреди при "модерните вляво". За разлика от онези, които се колебаят как най-ефективно да заметат под килима идейните разделения, Марешки е крачка напред и не показва амбиции да разбере какво означават те. Всичко е прагматизъм, всичко е шоу, всичко е наддаване с обещания и всичко е персонални сблъсъци. По стар рефлекс възникващите идейни несъгласия се транслират към миналото. Тяхна удобна територия е спорът хубаво ли е било при Тодор Живков, или не.

Хубаво ли е това, което правим сега, или не? Безусловно не сме го измислили ние, но творчески доразвиваме челен западен опит. И все по-често говорим не за "избирателите", а за "публиката", сякаш за да обозначим ясно какъв ефект целим. Периодично само разни коментатори се жалват, че нямало идейно противопоставяне в българската политика, от което някак бързо се прави изводът, че различията между партиите и политиците нямат друг смисъл освен формулирания някога от Драгомир Драганов "Стани Да Седна". Идейното противопоставяне обаче не може да се изтрие с пиарска гума. Извън прожекторите то съществува, защото



засяга реалните дилеми на развитие,



пред които е изправено нашето общество.

Единият такъв назрял въпрос е консервативно-националистическата вълна. Повечето политици я усещат и опитват да се впишат в нея, но по-скоро на повърхностно равнище и с едничкото намерение да надскочат опонентите си: кой пръв е предложил нещо срещу безобразията на Местан или кой пръв е бил алармата за нещо във връзка с мигрантите. Въпросът е доста по-широк и по-сложен и обхваща темата за завръщането на държавата като среда на сигурност във всички сфери, от индивидуална и битова до социална и национална, наред с решенията, които това изисква и които дебело предполагат съобразяване с международните реалности. Защото в Европа текат разделения, формират се групи държави с все по-отчетливи позиции, и върви разговор, неизбежно обременен с глупости, изхвърляния, наранено его и обърканост, но все пак разговор, в който България не участва и не търси място при никоя гледна точка.

Вторият идеен спор ни препраща към традиционното разделение ляво-дясно, за което кой ли не излезе да обяснява, че вече не работело и нямало значение. На практика питането е ще остава ли в сила наложилият се консенсус за България като периферия, която сама си натрапва социални неравенства, диференциации в заплащането, липса на защита на труда и норми на експлоатация, характерни за съвсем други региони. Защото



това са все бомби със закъснител,



чийто предпазител бързо се разяжда от киселината на времето. Социалният проблем може още да бъде атакуван с откъслечни мерки, да бъде решаван с пожарогасител, но все по-видимо ще изисква далеч по-цялостен подход - и в крайна сметка идеен сблъсък за пътищата и формите на управленско действие.

На тези избори друг е дневният ред. Идеите само ще напомнят за себе си на по-късен етап, след като се изживее илюзията, че само личностните качества имат значение и процедурата може до безкрай да подменя смисъла. Както и онази, другата илюзия - че мястото на идейния конфликт е извън нашите граници, а наша задача е просто да усвоим онези чужди виждания, които са добили хегемония. На митинг и на партийно събрание не е интересно, защото сами отказваме да бъде интересно.