Ако ЕС е тръгнал да се разпада чрез Брекзит, различни скорости, национализъм и пр., едно е сигурно - не търсете причината в Русия. Както несъстоятелно е да се твърди, че президентът Владимир Путин подмолно е докарал на власт Доналд Тръмп, за да дестабилизира САЩ.

Всъщност Русия може да бъде много полезна на Евросъюза, като му разкаже как се разпадна нерушимият Съветски съюз. Даже не е нужно да разказва (за да не изглежда, че се намесва чрез хибридна атака), защото ЕС може да попита своите нови членове, които бяха най-близки съюзници на СССР. Парадоксално е, че тяхната история се повтаря, защото и предишният, и настоящият съюз започнаха да се разпадат, след като решиха, че им е по-изгодно да се разтоварят от периферията си и да концентрират силите си за благото на ядрото. Пламенният поет на социализма Орлин Орлинов описа това разбиране в "Ода за СССР":

"А знаят ли тия

нови пророци и вехти витии,

че ако речеш

свойте отворени вени да спреш

само месец,

само година,

само една петилетка -

и ти,

като старата Белгия,

със сапунена пяна свойте черни асфалти

ще четкаш?"

Не е задължително художественият образ да съвпада с действителността, защото не съм виждал сапунисани улици в Белгия, нито съм срещал човек, който ги е виждал. И да е имало такива, било е в колониалната епоха, когато в метрополията са се стичали богатства от екзотична Африка. А София пък си миеше всяка нощ улиците с питейна вода, без да е имала колонии. Но важното в одата е друго: убеждението, че ако СССР спре да помага на съюзниците си, ще забогатее като западноевропейска държава. Мисията му била да се раздава. Хубаво, но тази мисия приключи, защото Кремъл реши, че



ако се освободи от готованци, ще му стане по-добре



Първо спряха помощите за "прогресивните държави от Третия свят", после бяха изоставени съюзниците от СИВ и Варшавския договор (и двете организации се поминаха), по-нататък процесите на разпад проникнаха в самия Съветски съюз. Не се забеляза да забогатява, както се очакваше, но започна да се пропуква и Руската федерация. Едва тогава Москва се сепна да спасява каквото е оцеляло. Сега е критикувана, че се опитва да лепи парчета от останките на старото си величие.

Междувременно бившите соцдържави направиха евроатлантически избор, с което поставиха началото на спора дали съюзниците предадоха Москва, или Москва изостави съюзниците си. Сега се питат не се ли повтаря историята, но с нови съюзници. Без да са виновни за нито една от кризите в ЕС през последните години - финансова, мигрантска, екзистенциална, - те бяха определени като неспособни да вървят в крачка с по-старите страни членки. Европа на различни скорости не е нищо друго освен изтласкване на бившите соцдържави към периферията, за да се консолидира ядрото, което да запуши "свойте отворени вени" с изтичащи еврофондове.

Не е вярно, че до края на годината ще се обсъждат различни сценарии за бъдещето на ЕС, както твърди Еврокомисията, която в своята Бяла книга предложи на 1 март пет възможности. Още на 6 март във Версай се събраха лидерите на четирите най-силни държави в ЕС - Франция, Германия, Италия и Испания, - за да решат, че според тях



има само един сценарий,



а именно Европа на различни скорости. Три дни по-късно на Европейския съвет в Брюксел бе раздаден проект на декларация, която ще бъде приета на тържествената среща на високо равнище в Рим на 25 март. Тя ще провъзгласи, че "ще работим заедно за общото благо въз основа на разбирането, че някои от нас могат да се сближат по-бързо в някои области, като държат вратата отворена за желаещите да се присъединят по-късно и пазят целостта на единния пазар, Шенгенската зона и ЕС. Един неделим съюз, който действа заедно, когато е възможно, при различни скорости и интензивност, когато е необходимо". Ако подобно нещо бе написано в Декларацията от Берлин по случай 50-годишнината на ЕС, щеше да предизвика скандал, защото през 2007 г. тъкмо приключваше Голямото разширяване на ЕС с 12 държави (главно от Източна Европа). Тогава се обявяваше, че "европейското обединение, което бе мечта на предишните поколения, стана реалност".

Дезинтеграцията на ЕС не е хрумване от последния месец. Подготовката й тече от години, а сега навлизаме в официалната й част. Разбира се, както обикновено



става дума преди всичко за пари



Още при изработването на многогодишната финансова рамка за текущия период 2014-2020 г. стана първо преразпределение на средствата, като за приоритет бяха избрани иновациите вместо фондовете за сближаване на държавите. Това означаваше насърчаване на по-развитите, а не на догонващите в ЕС (сред които на опашката е България). Появи се прословутият план "Юнкер", въз основа на който бе учреден Европейски фонд за стратегически инвестиции (ЕФСИ), за да допълва на първо време Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЕСИФ). Каква е разликата? По действащата рамка на ЕСИФ получаваме безвъзмездна европейска помощ с частично национално дофинансиране (до 20%). Това са магистралите, железопътните линии, метрото и др. инфраструктурни проекти, с които бившият премиер Бойко Борисов се гордее толкова много, защото изпълнението им съвпадна с мандатите на неговите две правителства. При отпускането им се отчита географската специфика на районите в ЕС, тяхното изоставане от средното равнище в съюза (и шестте европейски района в България се водят изостанали), като целта е да се стимулира тяхното ускорено развитие.

Допълващият ЕФСИ, който след време може да избута на втори и трети план ЕСИФ, предлага според Еврокомисията "инструменти за рисково финансиране (не безвъзмездна помощ) чрез Европейската инвестиционна банка без географски или секторни квоти, а въз основа на пазарното търсене за финансиране на инвестиции". В превод от брюкселски език това означава, че предимство ще имат големите и силни европейски инвеститори, които биха си позволили рисково финансиране, опирайки се на гаранции от ЕИБ. Ще се прилага известното правило, че пари при пари отиват, и България ще получи ролята на страничен наблюдател на по-нататъшната интеграция в ЕС.

Не е нужно да си специалист по брюкселски дантели, за да схванеш



каква плетка се заплита



Президентът Румен Радев, който е новак в Европейския съвет, сподели тревогата си още при второто си участие в среща на високо равнище: "От една страна, имаме думи и фрази като "консолидиран съюз", "социален съюз", "проспериращ съюз", а от друга страна, имаме термини като "някои от нас", "различни скорости", "когато е възможно", "когато е необходимо". Няма как да има едно тяло на две скорости. От законите на физиката е ясно, че това означава две тела. Това, което предложих, е да се премахнат всички текстове, които противоречат на принципите за единство и солидарност на съюза и задължително да бъдат вкарани текстовете, които предложих за продължаване на кохезионната политика". Усилията му да промени посоката могат да изглеждат отчаяни, но мълчанието на България ще й помогне още по-малко. Ако ЕС не допринася за ускорено развитие на изостаналите страни, ще се превърне в клуб за политически дебати и ще загуби смисъл за тях, защото такава роля в момента играе Съветът на Европа, който освен това е по-голяма организация (в него членуват 47 държави, а в ЕС ще останат 27 след Брекзит).

За 10 години членство България така и не свикна с мисълта, че е част от ЕС. Склонна е да се възприема като външно тяло, на което някой от Брюксел казва какво да прави. Използваният от управляващите израз



"Така решиха в Брюксел"



означава, че не се чувстват отговорни заедно с другите страни за изработването на решения, а се виждат като изпълнители на спуснати задачи. Това е удобна формула да оправдават собствената си безтегловност, защото поставят обществото пред свършен факт, щом "Брюксел така е казал". Ясно е, че държавата в сегашното си състояние няма особена тежест в чужбина, но би могла по-активно да търси съмишленици сред останалите новоприети, които са запознати като нея как протича разпадането на един съюз.

Колкото и да са различни, източноевропейските държави еднакво се тревожат от разделянето на ЕС на ядро и периферия. Дори членуващите в еврозоната като Словакия и балтийските държави не се чувстват спокойни и на семинар в Париж, организиран от журналистическия Клуб Голяма Европа ден след версайската среща, заявиха недоволство. Под заглавие "Бунтът на "ориенталците" срещу диктата на Брюксел" в. "Фигаро" писа на 9 март: "Сянката на желязната завеса, която разделяше свободна Европа от комунистическа Европа, заплашва отново да раздели символично континента". Впрочем една от темите на "версайските пенсионери" (цитат по "Фигаро") бе как да се изтика в периферията Вишеградската група - Полша, Чехия, Словакия и Унгария, - която се държи според тях вироглаво срещу инструкциите да приема нежелани на Запад мигранти от Близкия изток. България има какво да си каже с тях и по този въпрос и не бива да се усамотява. Не е лошо да включи поне дипломацията си на по-висока скорост, щом няма сили за друго.