Големият английски историк А. Дж. П. Тейлър някъде бе казал: "Няма нищо по-лошо от това да си малцинство". Както изглежда, напоследък бежанците започнаха да играят тази роля. Гледайки коментарите в медиите, излиза, че едва ли не за първи път в историята си българинът се сблъсква с този проблем. Страхува се от бежанците. Ще накърнят расовата ни чистота. А де я тази чистота? Навремето Станислав Стратиев бе казал: "На кръстопът даже не се пикае, а ние правим държава". Кой не е минал оттук и кой не е търсил тук приют. Десетки са народите, които са се заселвали сред нас - едни дошли като завоеватели, други като отломки на народи, които бягат от гнета на по-силните. В по-далечното минало адиабени, алани, армениаки, бастарни, вандали, вестготи, гали, гепиди, гети, готи, евреи, карпи, парти, певтинги, перси, сарацини, сармати, скити, хуни. След идването на славяните и българите - пак евреи, печенеги, узи, кумани, арменци, грузинци, татари, саси, цигани, наречени по-късно в грамотата на цар Иван Шишман "агупти клети". Хан Крум преселваше гърци. После пристигат турците. И заселват плътно обезлюдени от войни, суша и чума земи.

Само през последните два века убежище при нас търсят власи отвъд Дунав, които, колкото и странно да звучи, бягат от гнета на своите християнски господари към мюсюлманските земи, наново цигани, черкези, руснаци староверци. Илюзорно е да се тешим, че българите са народ чист и в народностно, и в религиозно отношение. Мешавина е. Както повечето народи в Европа. И това беше ясно за чуждите наблюдатели. Дори в "Енциклопедия Британика", изданието й от 1906 г., шопите бяха определени като "странно племе, живеещо в полите на планината Витоша".

След това дойдоха двете големи бежански вълни - на арменците в края на XIX и началото на XX век и белогвардейци - най-вече руснаци и украинци - след Първата световна война (за бежанците българи тук не говорим). Повечето от тях се приобщават към българите - и власите, и руснаците, и арменците. Кое бе общото между тях - рожба бяха на общото юдео-християнско наследство. Кои не се приобщаваха - черкезите, да речем, мюсюлмани бяха.

Белогвардейците загърбиха останалото в родината им минало и потърсиха ново начало. Повечето го намериха - интелигенцията в университета, в болниците, в училищата. Някои, разбира се, трябваше да поемат по съвсем ново поприще - князе станаха дърводелци, офицери от Генералния щаб - механици. По-слабо грамотните за съжаление бяха безжалостно експлоатирани от чорбаджии, щото нито занаят някакъв владееха, нито езика говореха сносно. Понякога десетилетия прекарваха у нас и не постигаха повече от аз буки-то на българския. Но пак се чувстваха добре сред народ, който беше благодарен на бащите им за освобождението си. Поне така им бе втълпявано.

Гордост и за нашата, и за руската култура са хора като професорите в Софийския университет Сергей Абрамов, Пьотр Бицили, Николай Глубоковски, Иван Кинкел, Венедикт Мякотин; дейците на културата Ирина Акташева, балерината Валя Вербева, скулпторът Михаил Кац, диригентът Николай Николаев, режисьорът Николай Масалитинов, художникът Николай Ростовцев; спортисти като един от основателите на фехтовката у нас Владимир Андреев, началникът на Софийската пожарна Юрий Захарчук и много други.

Арменците бяха сръчни занаятчии, които бързо намериха своя ниша, но някои станаха интелигенти, оставили следа в българската култура. Сред тях бе прочутият професор Александър Балабанов, роден като Балабанян. Своя диря в икономиката оставиха основателят на първата фабрика за персийски килими в Панагюрище Х. Бохосян. М. Куруян сложи основите на бубарството като съвременен дял на текстилната промишленост. Десетки участваха като доброволци в Балканската война, където имаше специална арменска рота.

Отношението към тях съвсем не бе враждебно. Ако изключим повлияното от идеологеми отношение на тесняците, после комунисти, към руските бежанци.

Говорейки за заселилите се, нека споменем и за тези, които се изселиха - стотици хиляди турци, десетки хиляди татари и българи мюсюлмани. За всички тях религията се оказа по-силна от любовта към родината.

В началото на бежанската криза по телевизиите се въртеше един сълзлив клип - едно след друго показваха малки дечица и след това се оказваше, че това били Айнщайн, Маделин Олбрайт, Томас Ман, Бертолд Брехт, Фреди Мъркюри. Какво бе общото за тях според авторите на клипа? Били бежанци. Вярно, но по-важното бе, че почти всички с малки изключения принадлежаха към едно и също юдео-християнско наследство. Изключения бяха хора като родения в мюсюлмански Занзибар Фреди Мъркюри, който обаче бе не мюсюлманин, а парс, а парсите са по традиция космополити.

Предполагам, че сполучливо наречените в медиите грантоеди с възторг ще се насочат към усвояване на средства за приобщаване на бежанците. Само че основното в този процес е желанието да приемеш като свои ценностите на земята, в която се заселваш. Преди трийсeтина години след падането на Южен Виетнам стотици хиляди виетнамци се преселиха в САЩ (сега са към 2 млн). Бежанци с една дума. Свидетел бях - като ги питаха месец след пристигането им какви са, гордо отговаряха "американци" - без да забравят и за минута корена си.

Да сте виждали подобно желание у стотиците хиляди турци в Нидерландия и Германия, които протестираха против решението да не се допусне политическа агитация на друга държава сред тях. И да го има, то е сред единици. А те са вече второ и трето поколение емигранти, които са се ограничили в своето собствено обкръжение и повечето не желаят да бъдат асоциирани с държавата, която им е дала подслон. Виждаме го и в държава като Русия, в която и северокавказките земи и днешните републики като Киргизстан вече век и половина са част от нея, но емигрантите от тези страни не я признават за своя родина. Това личи и от случилото се само преди няколко дни в Швеция - една от най-толерантните и най-гостоприемни държави, която никога не е отказвала съчувствие на бежанците. Да добавим, че докато в края на XIX и началото на XX век много от бежанците избор нямаха, съвременните комуникации сега не предполагат условия за приобщаване. Като врътнеш копчетата на телевизора във всеки германски или холандски хотел, веднага попадаш на турски или арабски канали.

В последните месеци много вопли се чуха за това, че българите не приемали бежанците, не приемали другия. Но те и дума напреки не са изрекли срещу заселването на англичани у нас. Та въпреки политическите врътки дори и срещу хилядите руснаци, които закупуват имоти по Черноморието. В романа "Петър I" на Алексей Толстой един от героите му - освободеният вече крепостен селянин Иван Бровкин, виждайки бившия си господар, се плаши, макар вече да можеше да го купи с парцалите, уплашил се, както казва авторът, "с бития си задник". Та дайте да не виним толкова строго българите. Дълго минало имат зад себе си и понякога не особено приятно минало.

Не трябва да правим генерализации, но повечето мюсюлмани - най-вече араби, които отдавна живеят у нас, са станали част от нашето общество, са получили образование у нас, сключвали са бракове с българки - обърнете внимание - бракове с българки, не бракове с българи. Доста от тях, особено тези с християнски произход, са намерили своето място в обществото - да споменем само Алгафари.

През последните месеци турският президент Ердоган изригва едно след друго исторически сравнения. Та дори нарече европейците нови християнски кръстоносци. Та нима турците с мир и добра дума са заели и Мала Азия и Балканите, и то далеч след кръстоносците. По-внимателно трябва да се отнасяме с миналото, защото то е двуостър нож и попаднало в неумели ръце, може да направи големи поразии.

Това, което написах дотук, не звучи особено приятно, но историята невинаги е приятна. Видният теоретик на национализма Ърнест Гелнер беше дал простичко определение кога двама души принадлежат към една и съща нация. Според него, когато и двамата поотделно знаят, че са членове на тази нация, и всеки признава на другия правото да бъде неин член. Въпросът е дали ние чувстваме бежанците като част от нашата общност и дали те имат желание да се почувстват част от нея.