През Страстната седмица на тази година ще се пише, казват, програмата за управление на новия български кабинет. В нея идеите за разходване на пари от държавната хазна са обилни, доста конкретни и далеч по-амбициозни, отколкото страната може да си позволи. А плановете и мерките за подхранване на дойната крава на бюджета - българския бизнес, са постни, не блести оригиналност. Акцентът пак е върху европейските пари, а в собствената си насърчителна политика нашата държава се отсрамва за Бог да прости, с обещания за повече кредити за "малкия и средния бизнес" от Банката за развитие. У нас от години е болезнено осезаема



липсата на рисков капитал,



който да подпомага на старта новосъздаващи се обещаващи фирми и разширяването на въпросния малък бизнес. Тъкмо сега е моментът да се предвидят поне първи стъпки на една нова система за подпомагане на бъдещи бизнес начинания. Без рисков капитал повечето от тях ще останат несбъднати мечти и неизпълними проекти. Нашата финансова система има тежка неприязън към риска. За да вземеш кредит, първо трябва да докажеш, че кредит изобщо не ти е нужен, така си цъфнал и вързал печалби и приходи. После трябва да (пре)обезпечиш взетите назаем пари. Единственото изключение са т.нар. бързи кредити, но въпреки взривното им разпространение през последните пет години там иде реч за свръхмалки суми, отпуснати при много високи лихви - колкото да се плати извънреден разход или да се скърпят семейните сметки от заплата до заплата. Няма как с такива заеми да почнеш нещо ново и несигурно. С всички закони и наредби на регулаторите БНБ и КФН държавата преследва рисковите заеми, даже за известно време необезпеченият кредит бе инкриминиран като престъпна дейност. От 1997 г. не дават да се продума, че рисковото финансиране (risk financing, venture financing) е много важна част от легитимния финансов бизнес по света. Прочути и прехвалени, дори



европейските програми са враждебни



към стартиращия бизнес. Принципът на еврофинансиране е "рамбурсен", възстановяващ. Сиреч, за да получиш пари от която и да е европрограма (финансирана с наши собствени пари, минали през бюджета на Европа и върнати обратно у дома), трябва да завършиш одобрения проект със собствени сили, да проверят чиновниците, да те поорежат, чак след това и несигурно точно кога ще ти върнат част от вложените пари. Всичките тези програми, впрочем безспорно нужни и с голям принос към първоначалното натрупване на капитал в България, дават подарък за вече натрупан капитал - чужд и местен, който се влага в подкрепяните проекти. Нищожни суми от евросредствата, колкото да има да се спомене, бяха отделени уж за стартиращия бизнес (пр. т.нар. инкубатори), а всъщност си бяха част от прочутите "грантове" (подаръци) за правилните консултанти, избрани да "инкубират" правилни бизнес проекти. Погледнете какво е останало от изкуствено заченатите фирми хомункулуси; ако намерите някоя, ще е случайно оживяла, колкото да потвърди правилото. Самата държава като ужилена бяга от риска,



еврокредитите се отдават на концесия,



като се захранват с ресурс партниращите банки. Няма лошо, напротив - много по-добре е държавата да ползва търговски банки и специализирани финансови институции да дистрибутират и обслужват парите от бюджетни източници, отколкото да гради тромава и скъпа администрация за същата работа. Проблемът е, че държавата прехвърля върху банките не само работата, но и риска - иска банките партньори да гарантират връщането на еврокредитите, т.е. налага им и при финансирането с публични средства да прилагат собствените си, тежи правила за свръхобезпечено кредитиране. С други думи налага фактическа забрана да финансират хомункулуси и незаченати фирми. Същата е работата с всички гаранционни фондове и фондове на фондовете, с които държавата отбива номера и имитира насърчаване на бизнеса в България. Принципът е гаранции и застраховки да се издават само така, че държавата риск да не носи. Затова със съвсем малки и пренебрежими като сума изключения



източник на стартов капитал са спестяванията



от пословично ниските ни семейни доходи. Ако "Епъл" или "Гугъл" бяха измислени у нас, нямаше да имат никакъв шанс. Тук капитал за посев липсва. Бог само знае колко гениални идеи са посърнали, зарязани или избягали в чужбина, като не са намерили минимално (но много рисково) стартово финансиране, докато покълнат и станат годни да привлекат капитал от финансовите пазари и банките. Тъкмо това трябва да се промени. От хазната трябва



да отделяме поне стотина милиона годишно



за класически посевен капитал (не е метафора, seed capital е термин) за помощ на стартиращи фирми и проекти и за подкрепа на български фирми, които излизат зад граница, за да разширяват бизнеса си в чужбина (там никой няма да им даде кредит години наред, докато не заработят и преминат над предела на стабилна рентабилност - дори и да имат обезпечения). И сега се дават бюджетни средства за финансиране на проекти с неясна, съмнителна или нулева възвръщаемост. Това е единственият начин за финансиране на науката. И в бизнеса има рискове, които само обществото чрез държавата може да поеме. Да допуснем, че половината от парите, похарчени за посевен капитал, ще бъдат загубени или дори откраднати. (И при посевите на нивата не от всяко зрънце никне клас, част от хвърления посев кълват гаргите.) Но от останалата половина от посетия капитал, че и повече, ако сетбата е разумна, ще израстат здрави и читави фирми, които ще дават доходи, далеч надхвърлящи поетите загуби, ще плащат данъци години наред. А как се сее капитал, може лесно да се научи и да се ползват чужди модели с доказана отдавна ефективност. Сега е моментът да се мисли и сее.