Сред най-интересните явления, белязали отминалите парламентарни избори, бе централното място, което заеха външнополитическите теми в партийното говорене. Преди политиците занимаваха публиката преди всичко с пенсии и заплати. Но този път предпочетоха да включат и проблеми като напрежението с Турция, българската позиция по споразумението СЕТА и санкциите срещу Русия. Същото се наблюдава и след изборите. Бойко Борисов не спря да сипе предупреждения, че ако третото му премиерстване не се случи, България, едва ли не, ще се затрие от външни заплахи. "Ако отново се озове страната в същата ситуация (на предсрочни избори - б.а.), при всичките преговори, които текат за Брекзит и касаят стотици хиляди българи, десетки хиляди българи, които живеят в чужбина, мигрантския поток, виждате в международно отношение никога не са били по-лоши отношенията между САЩ и Русия, Турция ни е на границата, Македония е без правителство, Сърбия, Унгария - всеки ден протести", мрачно обрисува положението лидерът на ГЕРБ.



Не ще и дума, проблеми има, при това големи



А най-сериозният е, че от българска страна вече няма кой да работи по тях, независимо дали има редовно правителство или не.

Защото външна политика се прави от висококвалифицирани професионалисти. А родната дипломатическа служба е на ръба на изчезването. Тук не става въпрос за външно министерство. Бюрократичната структура си е тук и продължава да си живурка, лениво отпусната в успокояващата рутинност на своето административно ежедневие. Не така обаче стоят нещата с корпуса от специалисти, чиято работа е да дефинира, опази и промотира българския национален интерес зад граница. Службата се топи - образованите млади хора я пренебрегват, само старите дипломати се държат упорито за постовете си на принципа "докато смъртта ни раздели". Губи се връзката между поколенията, изчезват натрупаният опит и традиция. Положението е като с армията, останала с много генерали и без войници. Само дето никой не обръща внимание на дефицитите в дипломатическата служба, вероятно защото опазването на държавния суверенитет у нас се свързва преди всичко с тропота на войнишки ботуши, а не толкова с тихата и деликатна работа на дипломатите.

Самото външно министерство с неговата култура на самоизолация и враждебност към прозрачността влошава положението си. Министрите избягват да говорят за трудностите, с които се сблъсква службата, а предпочитат да си траят и да си подготвят терена за по-висок пост другаде (Николай Младенов от ГЕРБ стана спецпратеник на ООН в Ирак, а след това и координатор за Близкоизточния мирен процес, а Ивайло Калфин от АБВ, след като години наред сменя партийни и държавни позиции, намери пристан в Еврокомисията). Широка обществена



дискусия за необходимата реформа никога не е имало

В публичните документи на ведомството негативните процеси се споменават най-често завоалирано без задълбочен анализ и конкретни препоръки. В програмния отчет за 2016 г. например се намеква, че поголовното орязване на щатовете не носи кой знае каква полза. "Численият състав в предходните години бе неколкократно "оптимизиран" (кавичките са на министерството - б.а.), като от 2010 г. до сега е съкратен с над 21%. Това неминуемо дава своето отражение върху условията на работа и функционалната дееспособност на дипломатическата служба на Република България", пише в документа. Тенденцията към отлив на кадри и липса на кандидати за високорисковите региони (като Близкия Изток) се определя като "обезпокоителна". Признава се, че качеството на обслужване в мисии и посолства се влошава. А състоянието на някои от имотите зад граница се описва като "критично". Една нотка по-решителен е тонът в актуализираната бюджетна прогноза за 2018-2019 г., където се посочва, че "съкращаването на състава... бе компенсирано само частично чрез ограничаване на дейността до най-неизбежните задачи". В тази фраза - "най-неизбежните задачи", се съдържа и цялата истина за това с какво всъщност се занимава министерството - с поддържането на собственото си оцеляване като административна структура.

Нека видим за какво отиват парите му. За 2016 г. ведомството похарчи близо 132 млн. лв. Половината дойдоха от собствени приходи от такси, наеми и др., т.е. парадоксално за държавно ведомство



се залага преди всичко на принципа на самоиздръжката



От тези пари 111 милиона (84%!) отидоха за администриране и осигуряване на службата, както и за управление на задграничните представителства. Това са заплати, осигуровки, материално-технически условия, поддръжка на сградния фонд и др. Тук влиза и помощта, която държавата заделя за наши сънародници зад граница, изпаднали в беда - скромните 500 хил. лв. И стоте хиляди, предвидени за кандидатурата на Ирина Бокова за генсек на ООН, от които предното правителство на Борисов похарчи само половината.

Всъщност излиза, че провеждането на външна политика - основната функция на МВнР, се финансира всичко на всичко с 20 млн. лв. Това е някъде 2-3 километра магистрала по български цени. Тук например влизат парите за българските общности в чужбина - 266 хил. лв. Както и приносът ни към формирането на политиките на ЕС и НАТО - 2.2 млн. лв. (да не споменаваме за милионите такси за членство в други международни организации).

Абсурдни числа. Как да усилим гласа си в евроатлантическите структури, след като даваме колкото дипломатите ни в Брюксел да си платят кафетата? За да е съвсем ясно за какво става въпрос, трябва да се обърнем към бюджетната прогноза за 2011-2013 г. Тогава за първи път се усетиха ефектите от бюджетното вегетарианство, което налагаше тогавашният финансов министър Симеон Дянков. "Определеният разходен таван не дава никаква възможност да се прави външна политика извън рамките на вербалната дипломация, т.е. посещения, разговори и заявления. С бюджет от общо около 50 млн. евро в чужбина не могат да бъдат завоювани и трайно отстоявани сериозни позиции, които да водят до значителни политически, икономически, общностни и на сигурност ефекти за държавата и обществото", предупредиха тогава от МВнР.



Никой обаче не обърна внимание



Все пак отнякъде трябваше да се вземат пари за магистралните блянове на Бойко Борисов.

Днес обаче бъдещият ни премиер сочи многобройните международни кризи, разпалени около нас, като основно предизвикателство пред държавата. Само дето въобще не е ясно какво може да направи по въпроса, след като дипломатическата служба - основният държавен инструмент в сферата на външната политика, е изправена пред институционален колапс. А стигне ли се дотам, спокойно можем да затворим МВнР и окончателно да предадем суверенитета си на когото го поиска.