Кой може да се определи като голист в днешна Франция? На среща в Париж, организирана преди месец от журналистическия клуб "Голяма Европа", запитах Еманюел Ривиер, който е генерален директор на Института за политически анализи и сондажи "Кантар пюблик". Отговорът му ме изненада: за голисти се представят лидерката на Националния фронт Марина льо Пен и центристът Еманюел Макрон. Но той добави, че политическите среди се определят по-скоро като маринисти, макронисти, фийонисти, саркозисти, жупетисти и пр. според многобройните лидери, които се самоласкаят, че се равняват по сянката на Генерала.

Победителите на първия тур на президентските избори във Франция Макрон и Льо Пен, както и останалите зад тях Франсоа Фийон (от десницата), Жан-Люк Меланшон (прокомунистическата левица) и Беноа Амон (социалистическата левица) потвърдиха с 50-годишно закъснение



колко прав е бил Де Гол да заяви:



"Аз не обичам десницата, защото не е надясно; не обичам и левицата, защото не е наляво; но аз не обичам и центъра, защото не е по средата". Какво избраха французите за втория тур на състезанието? Първо, един бивш банкер, бивш социалист и бивш министър, който говори за социална Европа на капиталистите и който най-вероятно ще хареса за министър-председател съюзника си от ренегатската десница Франсоа Байру; второ, една пламенна популистка от крайната десница, която се опира на работническата класа и на разочарования ляв електорат. От тези двамата можем ли да определим кой е по-наляво и кой е по-надясно? Основната разлика е, че единият не създава толкова голяма заплаха от сътресения като другия.

Амалгамата, която произведоха избирателите, показва колко дълбока е политическата криза във френското общество, където единственото сигурно нещо е, че традиционният елит е загубил способност да вдъхновява както левия, така и десния сектор.



Французите гласуваха отрицателно



Пуснаха бюлетини за Макрон, защото с младежкото си излъчване е естествено отрицание на политическите мастодонти, и за Льо Пен, която следва фамилната си традиция да отрича съществуващата политическа система. Тези избори ще се помнят. За първи път действащ президент (социалистът Франсоа Оланд) отказа да се кандидатира за втори мандат, защото обществото го отхвърли с ниско доверие още докато е на власт. За първи път консервативната десница бе победена още на първи тур. За първи път на втория тур ще липсват както традиционната левица (която вече има опит от две такива поражения през 1969 и 2002 г.), така и традиционната десница.

Наблюдават се и други многозначителни факти. Социалистите слизат на равнището на младша партия в левия сектор, защото със своите 6.4% Беноа Амон напомня жалкото представяне на Гастон Дефер, който през 1969 г. взе 5%. Тогава силната партия в левицата бе комунистическата, чийто и.д. генерален секретар Жак Дюкло получи 21.3%. На сегашните избори подкрепяният от комунистите Меланшон излезе на четвърто място с 19.6%. Може би се наблюдава залез на Френската социалистическа партия, каквато бе създадена през 1971 г. от Франсоа Митеран на конгреса в Епине и с която той отне електората на комунистите. Несъмнено Франция се радикализира, защото й е дотегнало да бъде лъгана от имитатори. Както си отиде голизмът в десницата, така си отива и митеранизмът в левицата.



Какво предстои?



Сондажите успокояват традиционалистите. Мобилизацията в техните среди ще даде победа на Макрон с 62%. Но каква мобилизация е това, щом през 2002 г. при сходна ситуация Жак Ширак получи 82% само заради целта да пресече възхода на Жан-Мари льо Пен (бащата на Марина льо Пен)? Републиканският фронт, обединяващ неофициално десница и левица, е изправен пред риска да загуби 20% от потенциала си. Най-вероятно те ще се оттекат в блатото на негласуващите, които не виждат смисъл да отидат на втория тур на изборите.

Рискът от спадане на избирателната активност може да облагодетелства само Льо Пен, защото нейният електорат е силно мотивиран от мощния й пробив, чрез който за първи път премина бариерата от 21%, като набра 2.8 млн. гласа повече, отколкото през 2012 г., когато получи 17.9%. Някои анализатори допускат, че за да привлече блуждаещия десен електорат, тя би могла между двата тура да се откаже от призива си за изваждане на Франция от еврозоната, който плаши французите. Все пак две трети от тях настояват за запазване на еврото, защото се тревожат за спестяванията и пенсионните си фондове при евентуална инфлация от връщане на франка. Самата тя отрича такъв завой в предизборната кампания, но си запазва буферна зона, защото твърди, че няма да настоява веднага за премахване на еврото, а ще организира референдум шест месеца след евентуалното си влизане в Елисейския дворец.

След победата си на първия тур Еманюел Макрон се поддаде на младежкия си плам и започна да се държи триумфалистки едва ли не като избран президент. Това може да усложни отношенията му с твърдите ядра на левицата и десницата, които са изправени пред труден компромис да подкрепят на втория тур



"някакъв, дошъл от гората"



Макрон досега не се е явявал на никакви избори и шеметният му старт направо на президентските изглежда на традиционалистите прекалено дързък. Но дори и да го подкрепят на втория тур, веднага ще възникне основният въпрос: Кой ще управлява?

Като полупрезидентска република Франция не дава неограничена власт на президента. Той не издава укази, няма законодателна инициатива и дори няма право да ходи в парламента. Подписва законите и може да ги връща, но Националното събрание има решаващата дума. Министерският съвет заседава под негово председателство и на негов терен (Елисейския дворец), но депутатите решават какъв да бъде съставът му. Ако стане президент, Макрон ще бъде избран с гласовете на традиционната левица и десница, а не на своето аморфно движение "Напред" (En marche), което едва навърши една година. На парламентарните избори, очаквани през юни, дори не е сигурно дали ще има собствени депутати. "Републиканският фронт" на леви и десни, който досега работи безотказно за пресичане на пътя на льопенистите към властта (те имат само двама депутати), вероятно няма да отстъпи терен и на макронистите. Възможни са всякакви комбинации, които в по-мек вариант да покажат на Макрон с кого трябва да се съобразява. Във всеки случай на него му предстои, ако стане държавен глава, трудно съжителство с традиционната политическа класа, която със сигурност го мрази заради унижението си да му подлага гръб, за да го издига против волята си на върха. Бихме казали: французите да се оправят,



нас какво ни засяга?



За разлика от други състезания, където потърпевш е само губещият, в този случай може да има последици и за публиката. Сблъсъкът между Макрон и Льо Пен поставя под въпрос бъдещето на обединена Европа, в която България определено би желала да запази мястото си. Интересно е, че разминаването между двамата е по-остро по европейските, отколкото по вътрешнополитическите въпроси. Самата мисъл, че Франция може да напусне Европейския съюз, има потенциала на динамит в основите му. Обсъждането й води до засилване на националистическите настроения в ЕС, които са хранителната среда на идеята за Европа на две и повече скорости.

Когато се ритат по европейски въпроси във Франция или в друга от големите държави от ЕС, по стара традиция ритници отнасят и по-малките. В такива случаи европейската солидарност отслабва и България все по-трудно може да разчита на подкрепа както за ускоряване на развитието си, така и за опазване на своята сигурност. Нашата държава има интерес от стабилна Франция с поглед и навън, а не от Франция, вторачена в себе си и обладана от национален егоизъм. Така че - да стиска палци за Макрон.