|
| Калин Донков |
Решението дойде от ироничния ми приятел Жоро Апломба, острословец, донжуан и любител на изкуствата. Актуалният му в момента тъст, известен адвокат, имаше хубава къща в Еленския Балкан. Според Жоро там, в изолация, ще мога спокойно да "прегледам" купищата поезия и на спокойствие да взема справедливо решение. Напълнихме една старинна шкода с папки и вързопи и се пренесох в онази далечна махала, както се изрази другарят ми, "за неопределено време". Каза, че мога да остана, докато е зет на стопанина. Но за всеки случай да съм побързал. И да не прекалявам с пресните яйца. И отпраши обратно.
През нощта научих, че съм сам в махалицата -
беше тъмно и студено, а клоните от градината хищно посягаха към прозореца. Стихотворенията не съдържаха дори трохи от утеха, нямаше и трохи от поезия - бях бил път за нищо. Конкурсът бе анонимен, можех само да се догаждам за участниците. Имаше много дечурлига, имаше със сигурност старци и старици. Едните пишеха за любовта по предчувствия, другите по спомени. И предчувствията и спомените - далечни. Имаше реални влюбени, но имаше и симуланти. Разчитаха се в куплетите всякакви други причини - от любовна мъка и възторзи до любовен гняв и отмъщение. Лошото беше, че както във всеки конкурс за лирика със сигурност участваха и професионалисти, поети с книги и награди. Бях имал вече неприятности с тях: обикновено хубавите, свежи и изненадващи стихотворения идваха от неизвестни аматьори и колегите се класираха унизително зле, което се разбираше след отварянето на пликовете, та се оказвах в центъра на омрази и междуособици. (Така стана и този път, въпреки че внимавах и се взирах с надежда да го предотвратя.) На сутринта в махалата се качи Лишко и като отворих вратата, на стъпалата имаше лескова кошничка с пресни яйца, нещата почваха да се сбъдват.
Лишко се грижеше за къщата, по цял ден щракаше из двора една овощарска ножица, трупаше на куп сухи пръчки, палеше ги и кадеше ясното небе. По баирите наоколо други хора също вдигаха отвесни пролетни пушеци, сякаш невидими постове си даваха неразбираеми за пришълеца сигнали. Някой идва - съобщаваха тези сигнали и скоро нямах никакви съмнения: идеше пролетта. Четенето вървеше мудно, но играех честно: не прескачах, не претупвах, радвах се на редките находки. Лишко шеташе из градината, лопатата му святкаше над лехите, пазаруваше и стъкмяваше скромния ни мъжки обяд. Говорехме си за певци и певици, беше страхотно информиран, уверено ми разказваше клюки, за които със сигурност знаех, че не са истина, и вечер размишлявах как известните хора си имат и друг живот, за който не подозират, но за който обществото може да се закълне, че е именно такъв, какъвто то го е измислило. Лишко беше машинист на валяк в пътното управление, но там всичко бе приключило и той се залисваше около вилата на адвоката, поддържаше я жива, китна и предизвикателна сред унилите самотнички наоколо. Вечер по уличката избръмчаваше симпатична жена с железничарска куртка и без да слиза от мотопеда, бибипкаше дискретно. Лишко оставяше инструмента и се настаняваше зад нея. Даваше вид, че е стопен от нетърпение. След миг потъваха в ниското към селцето.
Веднъж се качи със стара, очукана флигорна под мишница
Не похвана от дворната работа и цял ден донатъкмяваше някаква кахърна мелодия, като всеки път започваше от началото и добавяше един-два такта. Имах чувството, че в момента я съчинява, а то тъй се и оказа. Наглед флигорната беше изкарала поне една война, машинката й тракаше драматично и от време на време свирачът я обръщаше надолу и шумно разиграваше клавишите да изтече събраната от напрежение слюнка. После напипваше мелодията отново и продължаваше да озвучава пейзажа. Гъгнивият звук привлече две кучета, каквито не бяха се мяркали наоколо, те клечаха до вечерта, когато жената с мотопеда се яви и си прибра мъжа.
На другия ден Лишко се появи без флигорна, беше в настроение и ми направи предложение: да напиша текст по мелодията, която той (познал бях!) създаваше в момента. Два куплета и припев - нищо работа за майстор. Слиса ме с тази оферта, но от други подобни случаи си имах готов отговор: не пиша по готова музика, нямам я тази дарба. Не знам дали повярва, но не настоя, примири се. Отдалечи се унило, ножицата защрака край далечната ограда. Остро замириса на касис. Гузно седнах над папките и не помръднах до вечерта. Може да се каже, че в този ден реших конкурса.
През нощта миризмата отвън се усили и без да бъде сън, видях се на някаква гимназиална бригада, в някакво опитно поле с дъх на касис и дим на огньове. С Георги от Б. си говорехме за книги, ние с него само за това си говорехме, а този път за Достоевски, "Бедни хора". Георги учеше в съседен клас, бе набит, силен, убийствено сериозен. Четеше без почивка, всички знаеха това, упорито, жадно. Край него получавах комплекси, аз четях за удоволствие, количествата не ме интересуваха, бях каквото си бях - лекомислен поет, който с нищо не бе заслужил невинната си ученическа слава. Обичаше да разговаря за прочетеното - помнеше, мислеше, анализираше. В онези години без усилие би могъл да стане литературен критик, но той със сигурност не четеше заради някаква практическа полза, правеше го, защото смяташе, че така трябва и че човек сам изгражда себе си. Беше надхвърлил гимназиалните програми, понякога му пробутвах поети, ясно е какви: Блок, Есенин, Надсон. Отнасяше се спокойно към тях, запомнил съм, че много му допадна Надсон. Не беше ясно защо. Той четеше за мъдрост, за поука. А каква мъдрост в поезията, едно голо щастие. Ако добре съм разбрал, теглеше го инженерно бъдеще, но ни прибраха в казармата, преди да сме наясно с избора си. За последен път го видях да излиза от библиотеката с една торба книги. Беше загорял и отпочинал. Поговорихме нехайно и се разделихме. Скоро нямаше да се видим.
Всъщност повече наистина не се видяхме, нямах знак вече десетилетия
Мислех си за него през цялото време, докато прехвърлях последните стихотворения от конкурса. (Мина ми през ум да подметна на Лишко да потърси в купа някой текст за своята песен, но се засрамих: нямах право на това.) Всъщност в главата ми бе единствено да открия връзка с този тъй ненадеен спомен, да се обадя някъде, да разпитам, да го намеря онзи Георги от Б., чийто образ ме бе навестил по старопланинските припеци.
С конкурса всичко бе наред, конкурсът мина и замина, вестниците писаха, че с голям успех. Не бе наред с Георги. Загинал в казармата още първата година - мина се пръснала в цевта на минохвъргачката и читателят от Б. издъхнал на място. Откакто ме бяха взели войник, в Плевен се мярках само през ваканциите, напуснах града и новината за тази смърт не бе стигнала до мен. Стана тъй, както бе казано в една стара книга: някои хора имат съдбата на далечни звезди. Лъчът им пътува към нас милиони години. Звездата е угаснала, изстинала е отдавна, а ние я виждаме в своето небе и не знаем, че вече я няма. А дори да знаем, не искаме да го приемем.
Виновна е светлината.
Неотдавна със скулптора Кирил Мескин си спомнихме този приятел от младостта. И двамата сме го познавали, без да се знаем помежду си. Удивително колко подробности изплуваха от дълбочината на годините, просто невероятно. Бяхме изтощени и сковани от спомена, мъже, уцелени в сърцето. Понякога се натъкваме на това: времето не е съгласно със смъртта и не иска да затвори страницата. Все някой закъснял ще я прелисти...
Така и днес. Страницата се отваря. Но мисля, че знам защо: Гергьовден иде...
