Вълната от тероризъм, заляла Европа през последните години, накара хората да се замислят върху позабравения вече въпрос за ролята на религията в обществения живот. Доскоро нещата изглеждаха ясни - кой в какво вярва си е негова работа, която не трябва да напуска прага на собствения му дом и на храма, където се моли. Защото отвън е светската държава, която държи религията настрана от публичните дела. Бумът на джихадисткия терор обаче показа, че Европа гъмжи от хора, които смятат, че вярата трябва да диктува всички правила. И са готови на всичко, за да наложат възгледите си на мнозинството.

Дебатът какво да се предприеме срещу заплахата от радикализирането на религията неизбежно достигна и България. За лош късмет,



първи прегърнаха темата политиците,



при това най-неподходящите сред тях - Патриотичният фронт. Използвайки смущението на обществото от няколкото забулени мюсюлманки в ромската махала на Пазарджик, патриотите подеха същинска национална кампания срещу "пълзящата ислямизация на България". Кулминацията й беше прословутият закон срещу бурките - нескопосано законодателно творение, практическата полза от което и досега никой не може да определи. По някое време се активизира и БСП. Социалистите вдигнаха шум около шетащите у нас пратеници на Комитета по религиозните въпроси на Турция, по-известен като Дианет. Медиите се развълнуваха, в парламента настанаха препирни. Какви точно ги вършат турските религиозни служители, така и не се разбра, и историята скоро заглъхна. Изгода извлякоха отново само политиците - този път БСП, успяла да постави натясно тогавашния премиер Бойко Борисов, който се чудеше на кого да угоди - на Анкара или на разтревожената българска общественост. В тази обстановка въпросът за реалните измерения на религиозния екстремизъм у нас потъна някъде в пукнатините на партийната конюнктура.

Шанс да върне публичния дебат в коловоза на рационалното, където му е мястото, имаше президентът Румен Радев. Все пак



пристигна на "Дондуков" 2 с имиджа на силния



и далновиден лидер, който е в състояние да обедини политиците и гражданите срещу множащите се заплахи за националната сигурност. Но не го направи. Вместо това избра да действа като политик, възползвайки се от напрежението, което се насъбра покрай бруталното вмешателство на Турция в предсрочните избори на 26 март, за да трупа точки пред публиката.

И това ясно се видя в промените в Закона за вероизповеданията, които правосъдното министерство изготви по негова инициатива, а впоследствие оттегли заради пакетирането им със злополучните поправки в Изборния кодекс, предвиждащи уседналост за всички видове вот. Идеите на държавния глава включваха изрична забрана религиозни институции да участват в предизборни кампании, както и в дейности, насочени срещу "суверенитета, териториалната цялост и конституционния ред" в страната. Забраната бе подсилена с разширяване на правомощията на главния прокурор - при "неотложни случаи" да спира печатни издания и издателска дейност, да ограничава публични изяви и да прекратява дейността на юридически лица за 6 месеца. Предвиждаха се и други регулации, които директно засягаха ислямското вероизповедание - напр. чуждестранните религиозни служители у нас да доказват, че владеят български и имат нужната квалификация, финансирането от чужбина да се прави по определени правила и др.

На пръв поглед



всичко изглеждаше много добре



Адресираха се пряко различни аспекти на проблема с чуждото вмешателство във вероизповеданията - пари, религиозни емисари, повече правомощия за контролните органи. Какво тогава не е наред? Ами това, че всичките законодателни предложения на президента (за избори, вероизповедания и политически партии) се обвързваха единствено с партия ДОСТ на Лютви Местан. "Трябва да решим наистина ще бъдем ли държава, която няма да допуска регистриране на етнически партии, конструирани отвън. Ще бъдем ли държава, която ще се грижи за своите религиозни общности, като ги закриля от външно влияние и не допуска тяхната капсулация и попадането им под влиянието на други държави", аргументира се Радев. Много хубаво, но как човек да не помисли, че мотивите му са тенденциозни и конюнктурни, след като на мушката му попада само Местан, но не и Ахмед Доган? И преди, и след изборите на 26 март ДПС се рекламираше пред своите избиратели (и чуждестранни партньори в южната ни съседка) като поддръжник на "кемалистка Република Турция". Националистическите, авторитарни и имперски принципи на кемализма с нищо не са по-малко опасни за България от бъдещия "султанат" (ако някой мисли, че неоосманизмът е дошъл с Ердоган, много се лъже).



И как мюфтийството чак сега стана проблем,



когато вече няма да го движи ексклузивно ДПС, а ще трябва да го поделя с ДОСТ? Очевидно с партията на Доган Радев няма проблем, вика я на разговори, прави консултации, признава я за легитимна политическа сила. Какъв тогава е критерият, по който едните са приемливи, а другите - не? Това, че едната малцинствена партия е конструирана отвън, а другата отвътре? Че ДОСТ работи открито с хората на Ердоган, а ДПС с политическите противници на турския президент?

От тази гледна точка цялата законодателна инициатива заприличва на зле замислена (и още по-зле реализирана) политическа акция. Целта - да бъде показан Радев като държавник, който милее за опазването на суверенитета на България от чужди посегателства. Но без да го поставя в риск да падне в дълбоките води на потенциален конфликт с ДПС. Напротив, приемането на законовите промени не би се отразило кой знае колко на Доган, който общо-взето изгори повечето си мостове към Турция.

Дори и да оставим конюнктурните политически съображения настрана,



предложенията на Радев не стигат,



за да се реши големият проблем с религиозния екстремизъм. Само със затягане на държавния надзор върху вероизповеданията и заливането им с пари нищо няма да се получи. Нестандартните, ултраконсервативни версии на исляма, които водят към радикализация, намират почва най-вече в ромските гета и изостаналите планински райони в Южна България, места, отдавна забравени от държавата и мюфтийството. Нещата опират по-скоро до разумна и ефективна социална и интеграционна политика, отколкото до рестрикции, прокурорски надзор и пари за религиозните бюрократи. Това обаче изисква национална стратегия, чието създаване държавният глава може да инициира и подкрепи. За да стане това обаче, Радев трябва по-малко да действа като политик и повече като държавник.