|
| Ина Вълчанова |
------
- Честита Европейска награда за литература. Очаквахте ли я?
- Благодаря. Не, изобщо не ми е хрумвало, че е възможно такова нещо. Не мога да кажа, че са се сбъднали някакви мои мечти, защото такива мечти не съм имала. Аз подхождам към писането някак по-несериозно - пиша, защото много ми харесва да го правя. А наградата ме натоварва с обществени очаквания и малко се страхувам да не си загубя свободата. Страхувам се следващия път, като седна да пиша, да не започна да мисля какво ще си кажат хората за моя текст и за мен.
- Отваря ли пред вас някакви перспективи този приз?
- Ами перспектива, която ме радва, е романът да се срещне с нови читатели.
- "Остров Крах" е "роман за две жени", както пише критиката. Колко от вас има в тези две жени, каква част е измислица?
- Първият ми роман е написан от името на мъж, този от името на две жени, които не си приличат, очевидно се опитвам да избягам от автобиографичното и не ми се струва чак толкова важно да разказвам за себе си. Много по-интересно ми е да измислям герои.
- Ама има от вас в тях, нали?
- Че има от мен, има. И в двете. Няма друг начин, защото единственият материал, с който разполагам, е собственият ми вътрешен опит.
- Звездите, астрологията и магьосницата - те случайна екзотика ли са в романа, или са част от представата ви, че има предопределени неща?
- Не знам дали има предопределени неща, но не знам и дали няма. За да не останат читателите с измамни очаквания, трябва да кажа, че лично аз не вярвам, че астрологията може да бъде наречена наука. Но е феномен, който съществува поне от три хиляди години и без съмнение е много интересен. Масовото му разпространение в ХХI век също е интересен факт и в случая той ми трябваше за образа на едната от двете разказвачки. Струва ми се, че съм напипала социален тип, който настина съществува. Впрочем хороскопите, които правя от нейно име, не биха издържали сериозна критика, а и накрая са развенчани от случайна грешка в рождената дата. Беше ми много интересно да пиша тези откъси, но мисля, че те представляват по-скоро игра и носят нескрита ирония в светлината на развитието на сюжета.
- А вещицата?
- Вещицата е истинска. Само името на града е сменено и името на жената. Преди години едни приятели, които живеят в Канада, бяха чули за тази гледачка, искаха да се срещнат с нея и аз отидох с тях. Естествено, че поисках да вляза. Любопитна съм. Нещата, които тя ми каза, нямаха нищо общо с моя живот и явно ме бъркаше с някой друг. Но заклинанието за разваляне на магия за смърт е автентично и съм го записала в тефтера си под нейна диктовка. След това не беше толкова трудно да си представя как го изпълнявам.
- Отде този интерес у вас към това?
- Този свят е около нас и наоколо е пълно с хора, които вярват в това. Пък и на мен реализмът някак ми е тесен и обичам да има и фантастичен момент. И в трите ми романа го има. Специално в този мисля, че сеансът по черна магия, завършва с нейното пълно разобличаване.
- Нека кажем и за киното... То помага ли на писането, или писането му помага? При вас как е?
- Според мен са съвсем различни професии. Филмът "Потъването на Созопол" и романът "Потъването на Созопол" са две отделни произведения и само името им е едно и също. Изобщо не съжалявам, че се хвърлих в това приключение, защото беше екстремно и научих ужасно много.
- Какво например?
- Ами на мен никой не ми обясни как изобщо се пише сценарий и аз три години се блъсках в стена, на която не можех да видя очертанията и все откривах топлата вода. Първата сцена, която написах, беше двайсет и шест страници и описваше около трийсет секунди от сюжета. После ми обясниха, че от мен не се очаква да пиша режисьорска книга, а литературен сценарий. Получи се филм, който според мен е добър. И който далеч не изглежда като нещата, които си представях, когато пишех сценария. Киното е колективно изкуство, но в края на краищата остава един автор и това е режисьорът. Много е различно от писането на романи. Но пак бих го направила. Много е интересно. Много е вълнуващо да видиш как толкова индивидуални енергии и визии се обединяват в една цел. А и вече се понаучих.
- А защо ви тегли толкова морето, какво си казвате с него?
- Не знам. Просто ме тегли. Чувствам, че мястото ми е там и че там най-много приличам на себе си. Помирисвам морето много преди да го видя. Мирише на море. И започвам да дишам по друг начин.
- Кажете какъв е мирисът на славата? Усещате ли промяна в живота си след наградата? Кое чувствате повече, славата или завистта?
- И двете ме притесняват. Изведнъж някакви съседи започват да ми казват "добър ден", защото са ме видели по телевизора. Имам чувството, че дадох прекалено много интервюта напоследък и мисля да спра. Боя се, че ще започна да повтарям едно и също, да поучавам хората и да говоря глупости. А хейтът също не ме подмина. Бях доста изумена, че хора, които изобщо не ме познават и започват коментарите си с това, че не са чели книгата, имат толкова категорични мнения за мен и за текста. Обидите са доста разнообразни, но всички са единодушни в това, че тази награда няма как да не съм я получила с връзки. Това ме накара да се запитам дали и аз не съм писала такива коментари, изпълнени с омраза и си отговорих честно, че понякога съм писала. Но винаги са били срещу политици. На тях, дето се вика, им плащам заплатата и може би имам право да ги псувам. Но и с политиците ще внимавам вече. Хора, дайте си сметка, че омразата боли. И че е насочена срещу реални, а не виртуални човешки същества.
- И предишните ви романи - "Записки на свинята", "Потъването на Созопол", са предизвикателства към разни конюнктури - на доброто възпитание, на реализма, дори и политически предизвикателства има, ако щете...Тоест, чувства се известно арт хулиганство. Отде идва то?
- Ами, аз съм си малко хулиганка. Конвенциите и правилата ме дразнят, или поне ми се виждат скучни. Предполагам, че се дължи на поколението, към което принадлежа - на нас много са ни внушавали кое е допустимо и кое забранено. И постигнаха обратен ефект, поне при мен и при моя кръг от приятели. Понеже много ни лъжеха, а лъжата не можеше да се оспорва публично, ние се научихме да се подиграваме. Познавам хора, които знаеха "Швейк" буквално наизуст, а сега не мога да обясня на дъщеря ми, какво й е смешното на тази книга. Което е добре, защото показва, че са се променили нещата. Но напоследък започва да ми се струва, че пак започва да има задължителни теми и единствено правилни гледни точки. Това малко ме плаши.
- Смятате ли, че "Остров Крах" ще се чете в Европа с интерес?
- Само мога да се надявам, разбира се. Аз обичам да чета увлекателни романи и всеки път се опитвам да напиша увлекателен роман. И не мисля, че хората в различните страни са чак толкова различни.
- Как виждате живота си оттук нататък?
- Надявам се, без промяна. Аз си харесвам живота. Ще ми бъде приятно, разбира се, ако има преводи и ако те са свързани с пътувания и срещи с различни читатели.
- Българската литература има ли шанс да бъде четена масово по света един ден?
- Чета доста европейска литература и не мисля, че българската литература е от по-ниско качество. Но когато пътувам някъде и вляза в книжарница, не виждам български книги. Това се дължи на факта, че повечето европейски страни влагат доста пари в разпространението и популяризирането на националната си култура. А България не го прави. Българската литература заслужава да бъде четена по света. Но няма как спасението на давещите се да бъде дело на самите даващи се. Това навсякъде в Европа е задължение на държавата.