Невидимите нишки между нас, човеците, са странно нещо. Улавям се понякога как докато приказвам с тоя или оня или докато слушам новините, наум водя друг разговор. С някой състудент, когото не съм виждал от години, или дори с такива, които не са между нас - от дълго.

- Хе-хе,- сякаш чувам какво би казал на това един дедо Дончо, когото познавам от т. нар Северозападнала България. - Ти си я по-закършил от мене...Яс само с козата си думам, ама по две-три думи. Яс кажем, а она главно слуша..."

Както и да е - по незнайни за мен причини някои хора



ми се обаждат по телефона и си приказваме



При това - без да сме особено близки. При това - без да има конкретен повод. Такава жена - лека й пръст - беше Вера Мутафчиева. Звънкаше внезапно и разобличаваше нещо с размах; трудно понасяше стари и нови малоумия. "Човек трябва да знае кога да слезе от сцената, а тоя глупак не знае" - отсичаше тя по повод наш професор, който се маскареше по телевизора. Или по повод фалшивата набожност и ритуалистика изсипваше спорен парадокс: "Църквите, църквите, какво църквите - аз пък ти казвам, че църквите са пълни със зли хора!"

Друг такъв човек, също лека му пръст, беше дългогодишен емигрант и известен наш писател - Атанас Славов. Той и картички ми пращаше - хем не виртуални, а на картон. Отличаваше се с чепат, провокативен, понякога злъчен нрав.

Приказвах и с двамата, без тогава дори да знам (мой пропуск), че и те самите не само се познават, ами някога са били съпрузи!

Бог да ги прости. Днес се улавям как аз им казвам по нещо. Обаче не чувам какво отвръщат, не.

Сега ми звънят други хора. Онзи ден ми се обади един от тях - бившият дългогодишен водещ на "Неделя 150" по БНР Величко Конакчиев.

- Бойкооо, защо няма вече журналистика, а? - въздъхна Величко.

Нека кажа, че с него дори не сме пили заедно, камо ли някаква особена дружба да сме имали. Въпреки това си говорим, колчем звънне, напоително - често изсипва важни и странни неща. Това за журналистиката, разбира се, не приех. Самият аз не се смятам за висок компетент по темата, нито за голям професионалист, но не му спестих, че мненията варират според това дали си вътре или вън от играта. Той възрази, че професията си отива - в стария й вид, при това възрази доста аргументирано. И уподоби ситуацията с една женска задница, която бях описал в предишен свой текст да пикае направо на тротоара срещу НДК.

Позамислих се. Същата вечер бях слушал протяжен репортаж по новините на една телевизия за детското насилие - как първокласничка ударила другарката си с празно шише по главата, как ударената получила наранена вежда от удара,



как уволнили учителката по тази причина



Това разказвам като опит да дам известно право на Величко. Въпреки че тук не става дума само за журналистика, според мен. Пак за да дам право на Величко, си спомних разговора с една журналистка, сменила доста медии, която веднъж, в тесен кръг, искрено попита: "А при вас за кои се пише и за кои е забранено?". Когато се зачудих какво точно пита, тя поясни: "Абе нали имате някакъв списък - кого може и кого не може?"

- Не знам да имаме, - отвърнах. - Какъв списък, кой да го дава? Никога не сме имали...

Тук дойде ред тя да се удиви на "свободията" в "Сега". А аз да си направя някои изводи за професията. Въпреки че и тук не става дума точно за журналистика. Или поне не само.

Спомних си и друг човек, който ми се обажда понякога - живее от десетилетия в САЩ, преподавател е там. Няколко пъти много сериозно ме убеждаваше, че в България медиите притежават по-голяма свобода, отколкото в Америка. Оспоримо, нали? Сигурно. В същото време - ако приемем, че функцията на медиите е както да информират, така и да създават климат, в който големите политически беди и трагедии стават само историческо минало - той очевидно има право.

Сега ще ви кажа нещо оптимистично. Журналистика има. Това, че тя е такава днес - в САЩ, България или където и да било по света, е не медийна гордост или повод за обществено униние, то е само съответствие. Съответствие между степените на обществена зрелост и начините на самоорганизация, сътветствие между безскрупулността или рафинираността на манипулативните лостове и техните трансмисии, съответствие между ония старомодни неща като чест и съвест и ония модни неща като политкоректност, постистина, ефективност.

Най-хубавото от всичко е, че истината вече



не се пакетира в пет, петдесет или петстотин фабрики,



а блика отвсякъде като електронни гейзерчета, дори и из най сиромашките кьошенца.

Че това извержение може да ни издави един ден - може. Но затикването му обратно по сейфове и каси няма как да стане.