Първата проява на публичен хазарт в България



Първият "Аскеер", който беше хрумка, без да знаем, че ще стане нещо толкова значително, стана през 1991 година. Имаше честване на 24 май в НДК - беше част от едно общо честване на всички театри. Ние тогава решихме да направим и награди. Това бе акт на уважение - но и на артистична безотговорност и на отчаяние. По това време творците не само изпаднаха от водещо място в социалната и ценностната скала на обществото, но отидоха на дъното. Затова решихме да направим истински празник, в който да отличим наши колеги. И го направихме на 23 май, защото това бе специална дата за просветата, културата и изкуството. Преди промените, на 23 май точно в 20.00 часа по единствената телевизия в България излизаше Чичко Филипов (Никола Филипов (1930-2016) - първият български телевизионен говорител, бел. на ред.) и съобщаваше кои са заслужилите и народните лауреати. Това бе и дата на отличаването на нашия бранш, Затова провеждахме "Аскеерите" на 23 май, което беше първо една разбираема закачка, макар че сега тя вече отмина. Та всичко бе много красиво и духовно. Взехме се насериозно, но и знаехме, че задачата е сериозна. И на първите "Аскеери" освен наградите разиграхме истинска ролетка. Аз бях съюзен председател, имахме каса и рискувахме 20 лева. Крупиета бяхме аз и Миро Косев. Докато се раздаваха наградите в залата, ние отпред спечелихме 36 лв. С тези пари платихме първата статуетка "Аскеер", а скулптор бе Евелина Бурлакова. Та това беше първата проява на публичен хазарт в България.





Жълти стотинки и гилзи за пластиката



Втората година, 1992, когато "Аскеер" се проведе в Театъра на армията, в салона, и когато Чапа щеше да прави тези статуетки, той ненадейно ни каза, че най-хубавият материал за малка пластика е същата сплав, от която се правят жълтите стотинки. Тогава ние сложихме една кутия в кафенето на театъра. И събрахме някъде около 50 кг жълти стотинки! Тогава това беше лесно - стотинките поради инфлацията бяха загубили стойността си до такава степен, че на вторични суровини цената на метала в една стотинка се оказа по-висока, отколкото паричната й стойност. Така че ентусиазмът на събиране бе невероятен. Пускаха в кутията всички - актьори, режисьори, работници, пожарникари...И накрая се събраха! От тази сплав Чапа отля "Аскеера".

(Докато говорим с председателя на фондация "А' Аскеер" Милен Миланов, се тропа на вратата и влиза скулпторът Георги Чапкънов-Чапа. Носи пластики - новите "Аскеери". 13-те войници са наредени в кашони. Помага в носенето леярят им Симеон Алексов, асистент на Чапа.)

На 24 май се раздават всъщност само 12 статуетки, но в офиса на фондацията винаги пристигат с една повече, защото Миланов поръчва по една за резерв и от други съображения. "Аскеерите" всъщност всяка година са различни. Това са дължи на промени в калъпа, от който се отливат. "Всяка година "Аскеерите" са различни. Дори бях направил една кръгла маса за живота на текста и казвах, че животът на текста е като тази скулптура, патината е различна. "Аскеер" с "Аскеер" еднакъв няма" - вметва Миланов.





За стресовите ситуации



Всеки "Аскеер" сам по себе си е нещо като военно учение: не знаеш какво ще стане, защото и предаването е живо, и напрежението е голямо. Искаш колегите да се чувстват добре, да са в блестящо обкръжение, но винаги е било екстремно. Често пъти сме били с жива музика - Карандила, Ибряма, Теодосий Спасов.

В края на 90-те някъде или в началото на този век ни свиреше бандата на Дани Милев. Те са големи театрали. Освен Дани Милев, това са още Мишо Шишков и Ники, ние така му казваме - Ники Цигулката - великолепен цигулар и светъл човек. И по време на директното предаване на Ники му се случи внезапен епилептичен припадък, на самата сцена! Слава богу, оркестърът бе близо до кулисите и въпреки кризисната ситуация никой в салона или по телевизията не разбра за ставащото. Само че на нас какво ни костваше - не за сценария, а от безпокойство за Ники, защото всеки лекар знае - епилептичен припадък е опасно нещо. Добре, че той се съвзе бързо.

Какви ли не ситуации сме имали - комичните нямат брой сигурно. На едно например наградата "Аскеер за 100 години Народен театър" я връчихме на "Най-добра мъжка роля", така и не видяхме навреме, та трябваше после да сменям наградите.



Цената на помощта



Ние всъщност сме най-старата неправителствена организация, създадена след промените. Оцеляла имам предвид, защото се създадоха и много други, но те не оцеляха. Останаха организации и дарителски фондове като "Св. св. Кирил и Методий" и "13 века България", но те бяха конструирани още преди промените. Оцеляването на такава организация в областта на културата е сложно нещо. Ние никога не сме се занимавали със стопанска дейност, само с театър и подпомагане на изкуствата, също така издаваме единствената поредица за българска драматургия. Това дължим на нашите спомоществователи. В почти всички случаи ние ги откривахме тези хора, с изключение на един случай. Този случай дойде чрез Нери Терзиева, когато "Овергаз" в лицето на Сашо Дончев пожела да спомоществователства наградите. Сашо Дончев е благодетел и меценат, той помага не само на "Аскеер", а и на българската просвета, и на спорта, и на какво ли не. Той е специално нещо. Мога да опиша отношенията ни с "Овергаз" и най-вече със Сашо Дончев с думата "съратничество". Нашите отношения са много повече на съратници, отколкото обичайните взаимоотношения НПО и спонсор. Разбира се, нямаше как да започнем изобщо и без нашия първия спонсор Вили Бец. Благодарение на Анастас Вълканов, директора на СОМАТ, който също участваше и който бе разказал на Вили Бец с какво се занимаваме. Той е човекът, който ни предостави за тогава големи средства. Даде ни 11 хиляди марки за награди, тогава наградата беше хиляда марки - тук това се равняваше на една годишна заплата през 1991 година. Така че всеки от хората, които получаваха това престижно отличие, получаваше и важна финансова подкрепа.



Независимостта се плаща



След 10 ноември първите награди на Йордан Радичков и Валери Петров бяха "Аскеери". Големият български режисьор, с когото се хвалим, че е един от най-значителните в Западна Европа - Митко Гочев (Димитър Гочев 1943-2013, бел. на ред.) в България няма нито едно признание, с изключение на "Аскеер" за творческа чест. Тоест при самото отличаване ние винаги сме се старали да вървим не по общото мнение. Ние сме съпричастни към проблемите на българската култура, но само дотам. Не сме обвързани с никакви политици, политически партии и не получаваме пари от държавата. Имаме си своя писта, по която вървим абсолютно независимо. Защото в днешни времена едни от най-бесните прояви на социализма са неправителствените организации. Те хем са уж неправителствени организации, хем непрекъснато искат пари от държавния бюджет. А тогава какви неправителствени са - те стават под шапката на държавата или на някакво министерство. Този наш път ние, каквото и да ни коства, го следваме, защото сме имали много тежки години. А когато са ни потръгвали финансите и сме имали повече спомоществователи, сме увеличавали наградния фонд. Паричната награда не е тайна. Всяка от категориите взима 2 хиляди лв. награда, а за цялостно творчество и пиеса са по 5 хиляди лева наградите.





Залагаме на истинската значимост, не на популярността



Една награда винаги е субективна. И винаги се присъжда на базата на нечий вкус. Субективността на вкуса не е нещо нередно, но субективността от шуробаджанашки съображения не приемам. Моята лична политика при журитата е, че ги съставям от хора, които имат много различни вкусове. Често дори противоположни вкусове имат, но така се получава представителна извадка. Всяка година нерви ме тресат, защото от 12-те награди аз лично заставам зад 7-8, на другите места губя, там награждават не моите фаворити, но това е нормално.

Понякога младите не знаят важни и значими имена - ние вадим такива театрали от незаслуженото забвение. Дори в журито ни младите хора например не знаеха кой е Иван Кондов. А той е един артист, който е сред малцината, създали стил. През 60-е години е първият, който започва да приказва човешки и тихо на сцената. Дотогава се скандираше само. Та Кондов е нещо, от което българският театър се е учил и е тръгнал към определен стил на игра. Когато предложихме Иван Кондов за награда за цялостно творчество, обяснихме на младите колеги кой е той. Ние по принцип не обсъждаме само една кандидатура, а няколко, но след тези обяснения те гласуваха за Кондов. Тоест не се водим по това кой е моден и популярен, а кой е значим. В момента има много популярни хора в театъра, а популярността на Константин Илиев каква е? Обаче неговата значимост е съвсем друго нещо. Та наградата "Аскеер" осветлява нейните носители. Защото не се занимаваме с популяризиране, а с ценностна система, със съхраняване на ценности.



Носители на почетен "Аскеер"



Станислав Стратиев - 1991

Димитър Гочев - 2007

Леон Даниел - 2007

Велко Кънев - 2008

Крикор Азарян - 2010

Александър Шурбанов - 2013

Вельо Горанов - 2015



Носители на "Аскеер" за съвременна българска драматургия



Боян Папазов за "Продавате ли демони" - 2005

Пламен Дойнов за "Гласовете на другите" - 2006

Димитър Динев за "Кожа и небе" - 2007

Яна Борисова за "Малка пиеса за детска стая" 2008

Захари Карабашлиев за "Неделя вечер" - 2009

Георги Господинов за "Апокалипсисът идва в 6 вечерта" - 2010

Елин Рахнев за "Тест" - 2011

Георги Тенев и Иван Добчев за "Завръщане във Витенберг" - 2012

Елена Алексиева за "Терапевти" - 2013

Оля Стоянова за "Покана за вечеря" - 2014

Малин Кръстев за "Семеен албум" - 2015

Александър Секулов за "Няма ток за електрическия стол" - 2016