:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,371,786
Активни 74
Страници 7,526
За един ден 1,302,066

Дефиле на славата

Носители на наградата "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство
Славка Славова 1991
Леон Даниел 1992
Ицхак Финци 1993
Желчо Мандаджиев 1994
Георги Калоянчев 1995
Йордан Радичков 1996
Валери Петров 1997
Юлия Огнянова 1998
Иван Кондов 1999
Николай Бинев 2000
Вили Цанков 2001
Стоянка Мутафова 2002
Наум Шопов 2003
Петър Слабаков 2004
Таня Масалитинова 2005
Георги Русев 2006
Татяна Лолова 2007
Кирил Дончев 2008
Георги Черкелов 2009
Йосиф Сърчаджиев 2010
Коста Цонев 2011
Асен Шопов 2012
Емилия Радева 2013
Надежда Сейкова 2014
Стефан Данаилов 2015
Борис Луканов 2016
Константин Илиев 2017

Някои от изказванията на носителите на "Аскеeр" за цялостен принос (със съкращения)

1995 - Георги Калоянчев:
Мили приятели, тука показаха един малък клип. За него бяха ми поискали една снимка на бебе на 6 месеца. Жалко, че не го видях, съкратили сте го. Щото трябваше да видите какво хубаво, красиво бебе съм. Колко умно - каква голяма глава имах като бебе. И какви очи, така, озърнали напред, гледам в бъдещето...към "Аскеерите", още оттогава гледам към тях. После, така, по едно време ме забравиха, викам: - Кала, ако ще е, такова, за цялостна работа, трябваше от първите да съм. Но, викам, забравиха ме! Нищо бе, не се ядосвай бе, викам. Той и Ричард Бъртън няма "Оскар". Голяма работа!
Сега, мили хора - и ти, Васил Михайлов знаеш - едно време как се даваха званията. Имаше звания например по заслуга - моето, на Васил, на Рангел и така нататък. Но имаше звания, така, дадени по "втория начин". Не така, както дават сега "Аскеера".
Видях един приятел, направиха го заслужил артист, а на другия ден го срещам и му викам: - Честито бе, заслужил артист! - "Ох, Кала - вика той - благодаря ти, братче, ама голямо бягане беше. Три години бягам вече." А тука това нещо не може да се случи. Тука колеги определят кой ще носи ей тая статуйка на "Аскеера". А колега да определи - това е голямо щастие, голямо нещо. Не чиновници, а колеги. Благодаря ви - на фондация "Аскеер" и на колегите си.

1996 - Йордан Радичков:

Благодаря на всички! Благодаря за овациите! Никога не съм получавал толкова много щедрост наведнъж! Вълнувам се, моля да ме извините. Благодаря на Фондация "А' Аскеер"...В момента се чувствам като бучка захар, попаднала в кофа вода! Нищо не мога да кажа! Благодаря...

1999 - Иван Кондов:

Няма да ви задържам дълго, защото телевизията вече изпя "Лека нощ, деца". А ние вече станахме повече от деца, а може би в това има нещо прекрасно. Човек да е на възраст, а да съхрани в тези жестоки години детето в себе си. То е най-чисто. Винаги съм мечтал да избера някаква роля в живота, нещо като тази, която преди години Селинджър написа - "Спасителят в ръжта". Прииска ми се да я изиграя - да стоя в ръжта и да пазя децата, които играят в ръжта, да не паднат в пропастта. Сега много ми се иска българския театър някой да го запази - като играе той в ръжта, да не падне в пропастта...
Колеги, този голям български театър, наречен Театърът на армията, вие тази вечер не знам дали усетихте, но подавайки ми ръка, аз видях в дланта една топла сълза - сълзата на вашата човечност към мен...Благодаря ви.


2000 - Николай Бинев:

И аз трябва да кажа нещо... Благодаря ви, защото наградата е много скъпа, знам това, защото съм я получавал вече веднъж. И най-приятното нещо на света е, вероятно за всички професии, когато колегите ти я дават. Това не мога да не го кажа. Бъдете спокойни, няма да благодаря на роднините си, е, ще благодаря на жена си, че ме изтърпява цял живот, ама не за това...
Сега как да изляза с тая статуетка по "Раковска"? Разбира се, Домна ми е взела чанта, за да я нося в чантата си.
И искам да завърша с нещо..., да ви поздравя с утрешния много голям празник с един куплет, който доста се промени през последните години, но нека да ви го прочета, както си е бил написан още от Стоян Михайловски:

"Върви към мощната просвета,
В световните борби върви,
От длъжност неизменна воден
И Бог ще те благослови"...

2001 - Вили Цанков:

Благодаря на моите врагове - те създадоха моите приятели.
Благодаря на артистите, които някога ми помагаха да правя моите авангардни спектакли.
Благодаря на тези, които ми помагаха в последните години да правя моите антиавангардни спектакли.
Всичко преживях на българския театър - и възходи, и падения.
Преживях и четири-пет унищожения от него.
Бяхме 3 хиляди действащи артисти, сега останахме 600. Без мене - 599. Но театърът е като птицата феникс - умира и пак се ражда от пепелищата. Как иначе ще стигнем 4 хиляди години европейски театър и още толкова азиатски, създали стотици хиляди спектакли. Тези спектакли от хилядолетията са напластени във въздуха като палачинки - безплътни, но с душа. Чакам да се роди някой гений, който ще измисли апарат, незнайно как да ги прехване и да запише на касети образ и звук. И тогава, подобно на всичко друго, което гледаме на касети и на видео, ще можем да поставим тези касети в касетофона и да гледаме тези спектакли отпреди стотици и хиляди години. Ако искаме - първия спектакъл "Лаурестия" по Есхил, ако искаш - "Тартюф" с участието на самия Молиер, ние ще гледаме и слушаме заедно с реакцията на публиката от тогавашните времена и ще разбираме кога е имало цензура и кога не.
Много науки ще почервенеят от срам тогава. На първо място - историята, после политологията, психологията, политиката. Те трябва да се коригират, защото театрите с тези спектакли ще казват истината за изминалите векове, кой от нас е вървял срещу течението и кой се е слагал на властниците...
Но както казват, "сик транзит глория мунди" - театърът е добър и забравя всички врагове, ако си го обичал. Каквито си бяхме през вековете, такива сме и днес, но някога ни издържаха диктаторите, князете и кралете, сега ги смениха новите князе - бизнесмените. Всички те са силни, силни, а ние - безсмъртни.

2002 - Стоянка Мутафова:

О, Божичкоооо. Ами аз се почувствах като София Лорен...Аз понеже никога не взимам нищо насериозно, и тук в началото се отнесох така, де... На вратата ме срещна Васо Михайлов. Той искаше да ми каже така, де, сякаш ми се извини, че ми дава за цялостно творчество. Вика: - Айде, пък и за отделна роля ще ти дадем. Ами защо? То си е хубаво така. То всичко влиза вътре. Ако взема да го раздробя, така, тоя "Аскеер", ще се напълни къщата, ще се напълни, няма да се намери място. И по-хубаво докато съм жива, де, защото може и посмър... Давате ли посмъртно, бе? Ааа, като казах "посмъртно", та се сетих: миналата година бях в Щатите. И бях в Бостън. Между другото, тоя град много ми хареса. Ами университетски град, така, по-духовен от другите градове. Разходих се насам-натам, много ми хареса и по едно време си харесах една къщичка. Викам: - Ех, тая къщичка да си я имам в Драгалевци! Имам там една барака аз.- Да мога, викам, да си я взема и да си я занеса в Драгалевци тая къщичка...Ма много хубава, много сладка, една такава, кокетна, кокетна къщичка...Прибрах се аз в България малко по-рано, Кольо Анастасов остана след мен и като се върна, ми вика: - Стояно, сега ще ти кажа нещо, но моля те, няма да се разстройваш. Викам: - Що бе, Кольо, какво стана? - А бе, вика, ти такова, нали си хареса една къщичка? Викам: - Да бе, много, много! - Искаше, вика, да си я вземеш? Ами то било погребално бюро! (смях в залата). Ма тя много хубава, бе! Ма то едни цветя, едни красоти! Така де, добре че съм жива, де.
А сега, сериозно: благодаря на фондация "Аскеер", на моите колеги, хубаво е, че колеги са се сетили да направят такава фондация, да дават награди на колеги. И искам, макар че в началото ми се стори, че съм София Лорен, де, няма да повтарям холивудските благодарности на майка си, на татко си, на тетка си, на стринка си и прочие, искам само да благодаря на дъщеря си, която е тука, защото тя много ми разнообразява живота...И много, които сме тука, знаят как ми го разнообразява...Но така е по-добре, иначе щеше да бъде много скучно.
От друга страна, аз съм благодарна на съдбата си. Затова, че се намерих през 57-а година в Сатиричния театър. Там ми беше мястото. Преди това бях в Народния. Ако знаете колко ми беше скучно! Много академично, бе! По онова време, говоря, не казвам за сега, моля ви. Някак тясно ми беше на душата там. И мечтаех за такъв театър, в който съм все още. Сърчаджиев имаше усет за тая работа - кого да вземе в тоя театър и взема - ето я тук Татяна Лолова. Благодаря ти, Татяна, че играх с тебе. Толкова години! Да не говорим за Георги Калоянчев, Парцалев, Невена Коканова, ей я тука Мара Статулова, тя по-късно дойде, де, тя ми е приятелка, ама какво да ги изреждам всичките - една група хора, които сме със свободен дух и създадохме нещо много свободно, което се оцени не само тука, но и навсякъде извън България...
Благодаря и на вас, че ми станахте на крака. Едно голямо благодаря!

2003 - Наум Шопов:

Много е хубаво...толкова е хубаво, че просто не е за вярване. Наистина...Така, така...ще издържа...
Благодаря на този театър. Благодаря на неговата публика. Благодаря ти, Театър!
Имам и още да благодаря: на вас, Ваше Величество, Публико!
Този театър ме създаваше в продължение на почти половин век. Роди ме актрисата Мара Шопова. Благодаря й. Баща ми беше читалищен деец - Христо Шопов, благодаря му. Благодаря на моите братя и на моята сестра. Благодаря на актрисата Невена Симеонова, която толкова дълго, толкова дълго стои до мен. Благодаря на сина си - Христо Шопов, благодаря на дъщеря си - Лиза Шопова, благодаря на снаха си Мариана Станишева, благодаря на внук си Наум. Благодаря на внук си Асен.
И още малко - трябва да кажа имената на онез, които стоят в мен, в съзнанието ми, които са ме изграждали. Благодаря ти, Леон Даниел. Благодаря ти, Азарян. Благодаря ти, Анджей Вайда. Благодаря ти, Льоня Хейвиц. Има и българи: Александър Морфов.
Повече няма да изброявам. И не бива. А вас ще обичам, докато имам дъх...в гърдите си. И моля ви - бъдете смели.

2004 - Петър Слабаков:

Бях много изненадан и вестта за наградата ме завари в двора, когато събирах шума и трябваше да я занеса в сайванта. Идва жена и ми казва: - Добра вест! Каква вест, викам й. - Присъждат ти "Аскеер"! Разбира се, аз си продължих да си събирам шумата, защото не й повярвах. - Ама това е истина! - вика тя и ми казва човека, който й е съобщил. А аз на тоз човек имам страшно доверие, той е от театъра и се казва Налбантов. След туй втори път й се обадил Милен Миланов, който е директор на...може и да бъркам, но аз с баща му сме работил заедно като леяри в "Метал"-Варна.
Обстановката беше дивна, когато получих вестта, защото се намирах в двор с костелив орех, целия в зеленина, диви маргаритки, дива череша, дива киселица и див присад, а - и див дрян. И ние се мандахерцаме с жена ми - две особи, които живеем в тая дивна обстановка...И така всеки два дена нови новини идват на село и достига новина, че аз съм се отказал от приза "Аскеер". А аз това никога не съм го направил. Те подбрали оттук-оттам думи, които съм казал и го натъкмили. Новина! И аз просто повярвах, дори аз, че съм го казал аз - така го скалъпили! Но това не е истина! След туй получих писмо от брат ми, който е с 11 години по-голям от мене, и той ми казва, че това е... награда и трябва лично да дойда и да я получа, защото е присъдена от мои колеги (разплаква се)...
Прощавайте за вълнението...
Аз благодаря на всички хора, които стоят зад "Аскеер" от Театъра на армията. И хората, които са извън театъра, но поддържат тая награда - аз благодаря на тях и на скулптура Чапкънов. Освен че е красива, тя е и тежка и може да ми послужи на село...
Желая на всички тук, както и на всички навън, на хората - никога да не пречупват гръб и да бъдат винаги изправени... И да не се подмазвате на никого. И още нещо: че всички актьори и хора на културата трябва по всякакъв начин да не оставят българския народ да заспи. Ако заспи, сънят на българския народ трае не два дена, не два месеца или две години, а по два века е тая работа. Някой път трае и 5 века.
Да не го оставяме да заспи!
Благодаря ви!

2005 г. Татяна Масалитинова:
Знаете ли, толкова съм смутена, а не развълнувана, защото не съм свикнала на толкова внимание върху мен лично - не когато играеш на сцената: когато си централна роля или по-малка роля. Но там не си в своята кожа. А тук, когато си в своята кожа - изведнъж толкова много комплименти! Просто се чувствам малко смутена...
Първо, искам страшно да благодаря на тези, които са ми дали наградата! На всички колеги! Боже, като ги гледам колко са млади, хубави, как пеят, танцуват и само си казвам "Боже, защо не съм млада!". О, Господи, да ви кажа как бързо минава животът! Просто, докато се обърнеш - като че ли вчера бях млада актриса, започвах - еех, животът е пред теб! И да се обръщаш и да виждаш, че си много стар. Аз съм много стара. Да, наистина. Скоро ще почна 85. Представяте ли си? Майко мила.
И благодаря на колегите, благодаря на тези, които са ме наградили, благодаря на публиката! Знаете ли, това винаги е най-хубавото: да те обичат хората, да вярват в теб, да можеш да ги научиш на нещо добро или пък да видят в теб, ако играеш отрицателна роля, да видят какво е злото... България ще се оправи. Аз вярвам в това... Наши управници, моля ви се не забравяйте културата! Това е важно!

2006 г. Георги Русев:
Извинете, вие разбирате сега моето положение! Благодаря на фондация "Аскеер", благодаря на всички актьори, с които съм се срещал по българските сцени, с всички режисьори - мога да ви убедя, че те бяха най-добрите, с които съм работил, във всички театри, в които съм работил! Благодаря и на този театър, който беше най-добрият - директор му беше Георги Русев...
Там изиграх и най-хубавите си роли, естествено. Искам да благодаря на българските драматурзи, на които аз бях един от героите на техните пиеси. Последните тридесет години българските драматурзи промениха българския театър. И аз много се радвам, че тях още ги има между нас, а на тези, които ги няма - поклон!
Бих могъл много да говоря, но мисля, че не бива толкова много думи да се изказват.
Благодаря!

2007 г. Татяна Лолова:
Даже и в това невероятно обръщение, което ми правите, колеги, даже и в него се казва, че като си отворя устата, нямам намерение да я затворя. Стана доста късно. Аз съм тук с внуците си. И може на някой да му се пишка просто. Ще чета, защото знам, че имам 4 минути и половина, мъжът ми провери и каза "4 минути и половина можеш, но не повече!" ...
Момчета и момичета, колеги, приятели и близки, много съм щастлива - ама наистина! Въпреки че го описах - не току-що, но наистина съм щастлива. Искам да уверя комисията, че тазгодишният й избор е перфектен!
Справедлив, изискан и желан! И заслужен от още и още прекрасни творци с още по-цялостен принос.
Когато ми съобщиха новината, аз се изненадах, учудих, зарадвах! Но попитах: ама сигурно ли е, че е за цялостно творчество?
Ох боже, треса се цялата...Та не се ли радваш?
А, радвам се много, но по очаквах да получа за изгряваща звезда. Защото нямам такова отличие, а пък то...нали? Нали и пресата писа: "Тя блести и сияе и в тъмното след токов удар, в прекрасния си слънчев удар в ролята на Сара и под режисурата на В.Ганев."...
Посвещавам тази моя вечер на всички, които са се вложили в моите театрални успехи и неуспехи! Посвещавам я на светлата памет на проф. Гриша Островски! Представях си как той седи при нас и аз в словото си му казвам: Грише! И този втори "Аскеер" (първия получих за Уини в неговата постановка "Щастливи дни" от Бекет), този втори "Аскеер" е всъщност твой, твой, твой! Защото ти ме запозна с много ценни автори, но ще го имам аз, както понякога става в живота.
Сигурно съм била ощетявана в живота - като всяко живо същество, - та сега изведнъж съдбата ми изсипа като от рога на изобилието толкова радости и празници!...Благодаря ти, Милене Миланов, за нежността през годините, в които се радвах на всички чужди "Аскеери" и номинации! Благодаря ти за всички 23-то майски вечери в хубавия и щедър театър!

2009 г. Георги Черкелов:

Дами и господа, добре дошли в тази зала! Особено благодаря на тази част, която е дошла заради мен! Преди всичко трябва да благодаря на журито, което ме удостоява с тази висока чест, с тази награда "Аскеер"! Благодаря и на съпругата си, Зина: за обичта и грижите, с които ме обгражда ежедневно! Тя е тука. Обичам те, Зина!
Разбира се, благодаря и за търпението, защото, ако аз бях жена, никога нямаше да се омъжа за актьор!
Благодаря на порасналите си деца за това, че не ми се сърдят много, задето не винаги съм бил до тях, когато са имали нужда от това! Ние бяхме много заети да разсмиваме хората, да ги разплакваме, ако можем, и най-вече - да им помагаме да станат по-добри. Само не ме питайте сега вярвам ли в това последното. Моите поздравления за учредителите на "Аскеер" - една великолепна идея, изпълнена великолепно! "Аскеер", знаете, не е само празник на съсловието, "Аскеер" се превърна в празник на целия ни културен живот...

2011 г. Коста Цонев:
Блазя ви, млади колеги, че имате възможност да участвате в такива тържества! Блазя ви, че макар и бедни, вие получавате една невероятна подкрепа от самите себе си, от своите колеги! Не се надявайте на министерства и не се надявайте на държавата.
Вярвайте в себе си. Искрено ви завиждам за този великолепен празник! Бъдете щастливи!
...Спомням си, навремето, моята младост, когато исках да кандидатствам в Държавното висше театрално училище и майка ми влезе в спор с моя брат Васил Цонев (великолепния разказвач, писател, хуморист) - чух гласа на майка ми, който извика: Не, аз в къщата си циркаджия не искам!
Аз изтръпнах, а брат ми тихо спокойно й казал: Мамо, ти си верующа, ти обичаш Бога, ти ходиш на църква, но знаеш много добре какво са мистериите и мираклиите. Те са тези, които създадоха театъра. Тоест твоят син няма да се отлъчи от църквата. Той ще продължи една традиция. След време една жена, след десет години, среща майка ми по улицата и пита: "Малта, това синът ли ти е? Тя казала: "Да". "Голям актьор е, да знаеш!"
Казвам: "Мамо, нещо да кажеш? Виж как хората се отнасят към мен?"
"Да бе, мама, ако беше останал поп, сега щеше да си владика."

2012 г. Асен Шопов:
В края на церемонията съжалявам, че не мога да проявя чувство за хумор и както се пее в песента, да грабна статуетката и "дим да ме няма". За 56 години трябва да благодаря на толкова много хора, че не знам от къде да започна. Най-напред ще благодаря на Негова милост, който стои най-високо, който миналата вечер така милостиво се отнесе към нас...
И когато консумираш тази милост от 16-тия етаж, разбираш, че "цялостно творчество" в твърде относително.
Съвестно ми е, че стоите на крака. Трябва да благодаря на Академия "Аскеер", а това значи на Театър "Българска армия" за честта, с която ме удостояват, но преди всичко за това, че в продължение на 22 години всяка година в навечерието на най-светлия наш празник създават на съсловието, театралното, това неповторимо усещане за присъствие в тази духовност!
Винаги когато заставам на тази сцена или влизам в тази зала, където може би са преминали най-добрите, най-творческите ми години, изпитвам особено вълнение. Затова, понеже човек с театъра сам нищо не може да направи, благодаря на всички, които стоят зад мен и на всички, които отдавна не са между нас, които всяка вечер са създавали и продължават да създават аурата на този театър!
Искам да благодаря и на всички мои близки, свързани с мен извън театъра, за грижите, които са проявявали през тези години и най-вече за великодушното търпение, което са проявявали - дори тогава, когато са били лишавани от вниманието, което са заслужавали!
И най-накрая (помолихте ме да бъда кратък, не знам успях ли) искам да благодаря на всички вас, които сте в салона, в качеството ви на приятели на театъра тази вечер, и всяка вечер, когато пълните театралните зали, в качеството ви на публика, за това, че театърът е немислим без своя зрител, за това, че с вашето присъствие придавате особен смисъл и значение на всичко, което ние правим на сцената. Дълбок поклон!

2015 г. Стефан Данаилов:
Много ви благодаря, скъпи приятели, честит празник!...Той е най-красив, защото се осъществява главно от млади и красиви хора. Красив е! И днеска беше красив. И в такова настроение, разбира се, че идвайки на сцената, заставайки пред вас, то е още по-вълнуващо. Ще се опитам да не се вълнувам много-много.
Скъпи приятели, това, което го държа в ръката, ето това войниче мило, се случи така в моя живот, че и двата пъти, когато го получавам..., то идва в един много особен момент за мене. През 92-ра година, когато получих първия "Аскеер", аз бях в страшна криза: творческа, политическа, пълна бъркотия - не знаех къде съм, кой съм!... Радостта дойде от това, че аз разбрах, че има все още много хора, които искат да бъда с тях, да работя с тях, да работя за тях. Ето сега, след толкова години - отново едно "войниче"! Не е леко, наистина. Доста неща ти се стоварват на главата най-неочаквано и от един бодряк, оптимист започвам да ставам малко по-съмняващ се в себе си: Дотук ли беше? Има ли смисъл? Защо? Ей такива въпроси. Но вярвайки в предишния "Аскеер", аз вярвам в този "Аскеер" и съм сигурен, че той ще ми помогне...
За раздяла искам да кажа: аз вярвам в България, аз вярвам в това, че българският театър го има и ще го има. Ще го има! Известно е, че най-древната професия, освен проституцията, е и на артиста. Така че докато има артисти, ще има и театър - напук на всичко, което ни се стоварва върху главите!

2016 г. Борис Луканов:

Често ме питат: "Какво Ви даде театърът и какво Ви отне"? Не мога да си спомня какво ми е отнел... Но ми даде много. Първо, ще кажа, че благодарение на тази професия аз се срещнах с толкова качествени хора, имам предвид партньорите, с които съм играл, много от тях ме гледат отгоре, всъщност. С други от тях се виждаме все по-рядко. И това важи не само за колегите ми, за авторите, които пишеха пиеси и режисьори, с които се срещнах и в киното, и в театъра. Аз съм щастлив човек заради срещите, които съм имал, и заради спомените, които са оставили тези срещи. Както казва Валери Петров - "предизвестена радост". Вълненията уж трябваше да минат. Но аз стъпих на сцена и тук без вълнение не може...
Когато завърших първи курс на академията, през ваканцията си отидох на село, при може би най-добрия човек, когото съм срещал през живота си - моя вуйчо. Той ме попита: - Ти сега, Борисчо, научи ли си да ходиш по въже? Питам: - Защо бе, вуйка? - Ами нали за циркаджия учиш? Дълго обяснявах каква е разликата и какво представлява актьорското изкуство. Вуйчо ме слушаше много внимателно и накрая каза: - Добре. Но не е лошо да си хванеш и един занаят, бе. Аз друг занаят не хванах и затова съм благодарен на съдбата, че този занаят ми даде наистина възможност да срещна толкова прекрасни хора, толкова прекрасни колеги, може би най-добрите актьори и най-добрите режисьори, които имаше България и още ги има.

875
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД