Има театрални реплики, които с времето заживяват независимо от пиесата. Като "У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите" (Чехов, "Вуйчо Ваньо"), "Зарад Хекуба! Каква му е на него Хекуба, той на нея какъв й е, та тъй реве?" (Шекспир, "Хамлет"), или пък "Араламбене му е майката!" (Радичков, "Суматоха"). Такава е и "Изядохме та, Игнатие, изпихме та..." - финалът на "Великденско вино" от Константин Илиев. В тази реплика е побрана в компресиран вид цялата пиеса: саможертвата на Левски, питането достоен ли е народът за тази саможертва, успоредяването на пътя към Голгота с мъченичеството на Апостола от Къкрина до бесилото; паралелите между (предполагаемото) предателство на поп Кръстьо Никифоров и Юда... Но онова, което издига "Великденско вино" над редовата, сръчно написана драматургия, са двете особено болезнени полемики, които отваря: Левски действително ли е канонизираният в общественото съзнание светец, след като убива едно ратайче, почти дете, за да не го издаде; и наистина ли поп Кръстьо е виновникът за неговата смърт, или така е по-удобно за гузната обществена съвест. В трагичния вик на Кръстьо Никифоров: "Що го създаде, господи! И що го изпречи отпреде ми!" откънтяват не само неговите терзания, но и екзистенциалната вина на един народ, неуспял да разпознае и последва своя Спасител.

Явно още ни мъчат "проклетите" въпроси в тая пиеса, щом днес,



когато Константин Илиев получава "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство,



тя се играе на три места - в столичния театър "Възраждане" (постановката е сред сериозните конкуренти в основните категории на "Аскеер"), в Пловдив и в Пазарджик (където режисьор е самият автор).

Пиесите на Константин Илиев са един вид пробен камък за много знакови български режисьори да премерят моженето си. Леон Даниел (тъкмо той го нарича летописец на безвремието) за първи път поставя "Великденско вино" през 1980 г. (театър "София") и после още три пъти в три различни театъра. По думите на Константин Илиев Даниел задава мяра, създава традиция в интерпретирането на този текст, която е определяща и досега. "Великденско вино" на Иван Добчев с Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо се игра девет години в Народния театър. "Музика от Шатровец" е поставяна от Любен Гройс, Стоян Камбарев, Маргарита Младенова... Спектакълът на Иван Добчев "Одисей пътува за Итака" (1986) е една от легендарните постановки в летописа на Сатиричния театър - в него с тъжна усмивка под формата на забавно криминале беше описано трагикомичното битие на обезлюдено от миграцията българско село през 80-те и решението на един старец да преброи кои са истински близките му хора, инсценирайки непохватно собствената си смърт. По-късно Леон Даниел поставя същото заглавие в Пазарджик и Театър "Българска армия". Днес то отново е в афиша на пазарджишкия театър с режисьор Владлен Александров.

Но пиесата, с която заедно с "Великденско вино" най-вече свързваме Константин Илиев, е "Нирвана". Тя провокира режисьори като Леон Даниел, Маргарита Младенова, Иван Добчев. Ето какво открива в нея Леон Даниел: "Пиесата... е посветена на последния час и половина преди самоубийството на Яворов и Лора. Нейният автор... в последните десет години твърде настойчиво наложи своето присъствие с интелигентното си дарование на анализатор на най-сложни психологически процеси. "Той" и "Тя", Мъжът и Жената - това са единствените герои на пиесата и през този час и половина преди двата изстрела Константин Илиев развива пред нас



една версия за кризата на съвременния брак



Брак, в който има всичко, за да бъде щастлив - и интелектуалност на чувствата, и близост на възгледите, и сексуална охота - брак, който би трябвало по всички закони на XIX в. да бъде идеален. И въпреки това, а може би именно затова той се саморазрушава пред очите ни. Защото е създал "зависимости", с които не може да се примири Жената на нашия век. Лора, първата "еманципантка" за България, първото "мъжко момиче" констатира, че нещастието не идва от "мъжката природа", а отвън, от иначе устроения свят, от "нелоялностите" и "несвободите", които ни налага едно твърде бързо променящо се социално битие. В пиесата има много "историзъм", тя изцяло е потопена в началото на века. Лора и Яворов са портретувани, бих казал, с научна добросъвестност и именно с тия средства авторът постига такъв лъх на съвременност, че зрителите в салона стигат до задъхване." (Из "Чекмеджето на режисьора", 1988 г.).

Въпреки кратките "отклонения" на Константин Илиев в прозата - романът "Френското магаре" (1988), автобиографичната "Поражението. Хроника от краткото столетие" (2003), "Паметта на гарвана. Текстове за театър, драматургия и политика" (2005) и публицистичната "Великденско вино и Франкенщайн" (2013) - името му първо и най-вече е в театъра. В него той присъства не само като автор на пиеси, но и като драматург - започва в Благоевград в началото на 70-те години на ХХ в., продължава в театър "София" и работи заедно със Стефан Цанев и Иван Радоев, после близо 20 г. с кратко прекъсване е в Народния театър, където става и главен драматург. От 2011 г. е в ДКТ-Пазарджик. На него дължим и едни от сполучливите преводи на Бертолд Брехт и Георг Бюхнер.

Но пътят на Константин Илиев до театъра не е по права линия: завършва немска филология в Софийския университет, после специализира театрознание в Хумболтовия университет;



докторската му дисертация е върху драматургията на Фридрих Дюренмат



Негов театрален "кръстник" е големият режисьор Любен Гройс. Той поставя в Благоевград "Музика от Шатровац", отличена с награда на Националния преглед на българския театър, а по-късно в Пловдив под неговата режисура се раждат и спектаклите по "Босилек за Драгинко" и "През октомври без теб".

Как обаче се чувства Константин Илиев в българския театър днес? "Не ми харесва, че докато в страните с истинска театрална култура хората се борят против комерсиализацията като голямо зло, в България комерсиализацията на театъра е държавна политика. Как другояче може да се определи тази културна политика освен като престъпление, което както всички големи престъпления през последните години ще остане ненаказано" (пред "въпреки.com"). Може би заради това и най-новата му пиеса "Наблодателите" все още е само на книга.