9 юни 1923 г., 2:30 часа през нощта. Частите на софийския гарнизон, водени от офицери, членове на Военния съюз, излизат от казармите и поемат по улиците към пощата, гарата и силовите министерства. Това е началото на първия военен преврат в Царство България. Само час по-късно всички набелязани цели са овладени почти без съпротива. Остава само една голяма въпросителна - каква ще е реакцията на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски, който по това време се намира във вилата си край с. Славовица.

Превратът е извършен бързо и рано сутринта делегация от новите министри пътува към двореца "Врана" за аудиенция при цар Борис III. След дълги колебания той подписва указите за смяна на властта и назначаване на новото правителство, с които то придобива легитимност. В същото време основен проблем за превратаджиите остава бившият вече премиер Стамболийски, за когото се знае, че разчита основно на вярната си оранжева гвардия и с нея ще се опита да възвърне властта си.



Завръзката в София

На 10 юни се провежда заседание на Централното управление на Военния съюз. Взето е решение да се изпрати подсилена рота към Пазарджик в помощ на местния гарнизон и със задачата да залови Стамболийски и го предаде на правителството. За командир на отряда е назначен капитан Иван Харлаков, командир на 1-ва рота към 6-а Търновска дружина. На 11 юни сутринта отрядът, състоящ се от 243-ма души, редовна войска и доброволци, се товари на гара Подуяне и по обед пристига в Саранбей (Септември), където ги чака и скопският войвода от ВМРО Величко Велянов-Чичето с чета от тридесетина човека.



Събитията в Пазарджик

Там властта е взета в ранните часове на 9 юни от о.з. полковник Славейко Василев и негови съмишленици. Сутринта, като командващ гарнизона, полк. Василев изпраща до Славовица отряд да арестува бившия вече премиер, но операцията се проваля. Вечерта майор Герасим Попов прави втори опит да залови Стамболийски, но също безуспешно. На 10 юни Стамболийски, събрал около 1500-2000 привърженици, настъпва към Пазарджик в опит да си върне властта, но на другия ден призори войската предприема контраатака и разбива бунтовниците. Следобед, научил за слезлите в Саранбей подкрепления, Стамболийски взема решение да разпусне хората и щаба си. Заедно с брат си Васил потеглят към Славовица, която вече е завзета от отряда на кап. Харлаков. През нощта на 13 юни братята се натъкват на войници, от които успяват да избягат, но вследствие на престрелката се разделят. Васил е заловен сутринта, спящ до копа сено, край Славовица.



Последният ден

14 юни е последният и най-драматичен ден в живота на Стамболийски. Сутринта той достига до село Голак. По пътя е разпознат от селяни, задържан и отведен във Ветрен. Там идва и адютантът на кап. Харлаков - поручик Асен Дипчев, който има изрична заповед от командира си да отведе арестанта във вилата край Славовица. В късния следобед обаче с кола пристига полк. Василев, взема Стамболийски и заедно с придружаващите го офицери тръгва обратно към Пазарджик. Дипчев и македонските четници опитват да си върнат пленника и се спречкват с хората на полковника, но Василев като по-старши надделява и откарва Стамболийски в Пазарджик. В 19 часа вечерта пристигат в Пазарджишкия гарнизон. В София вече е известно, че бившият премиер е арестуван и е издадена заповед да бъде докаран със специален влак. Полковникът вече създава организация по транспортирането, когато в казармата се появяват кап. Харлаков и войводата Велянов с хората си. Капитанът настоява да му бъде предаден Стамболийски, за когото има заповед да отведе в столицата. Василев звъни два пъти в София за указания какво да прави с арестанта и накрая го предава на Харлаков. Няколко минути по-късно конвоят се отправя към Славовица. Излизането на колите от казармата е последният момент от живота на Стамболийски, документиран от очевидци.



Милионите

Едно от постоянните обвинения на опозицията срещу земеделците е за огромните финансови злоупотреби. Според в. "Пряпорец" за 3 години земеделско управление от държавата са ограбени 800 млн. лева. В пресата са изнесени и данни за големите имотни покупки, правени от земеделската партия. Финансовият министър Петър Тодоров твърди, че са изтеглени 4 млн. шв. франка (120 млн. лева), чиито следи се губят към вилата на Стамболийски в Славовица. Години по-късно в спомените си той пише как скулпторът Андрей Николов идвал при него да си търси хонорара от 1 милион лева за мраморни бюстове, поръчани от земеделските министри. Интерес будят и т.нар. безотчетни пари за външното министерство в размер на 6 млн. лева годишно, които Стамболийски е раздавал "за защита на националните интереси". Част от тези пари също би трябвало да са в специално направеното скривалище на вилата му.



В търсене на парите

Отрядът на кап. Харлаков овладява Славовица и района на 11 юни. Вилата на Стамболийски вече е оплячкосана, но въпреки това в нея са открити огромни суми пари. В показанията си по-късно кап. Харлаков говори за 18 млн. лева. Ген. Русев в телеграма съобщава за 24 млн. Племенникът на Стамболийски - Цветан, пред съда твърди как е получил куфара с парите от чичо си и ги е скрил, а после кап. Харлаков ги е намерил, като се е наложило дори да се строят войниците и да бъдат обискирани, за да няма укрити от тях пачки. На 13 юни кап. Харлаков праща телеграма до полк. Василев, че е открил изоставена от Стамболийски каса, която е била с него до разделянето на двамата братя.

Едни от първите въпроси на поручик Дипчев във Ветрен са за парите:

"...Кажи в касата ти във вилата колко пари имаше?

- А... пари... не зная - отговори студено Стамболийски.

- Кажи - настояваше поручикът - защото касата се намери изнесена и скрита в един баир, там е била разбита и част от парите, ограбени от (поручикът каза името на лицето) и не знае колко е задигнал. Вътре в касата са намерени 7 милиона лева, но колко са ограбени не са знаели!..." (в. "Народ")

Колко са били намерените пари е трудно да се установи - източниците си противоречат, а и не е ясно дали кап. Харлаков не е открил още след разпита на Стамболийски. Част от парите са раздадени на участниците в залавянето и убийството, а останалите са предадени в БНБ. Членът на ЦК на ВМРО Георги Баждаров си спомня, че Чичето му донесъл 1 млн. лева, дадени му от Харлаков за организацията. Кап. Антон Кръстев получава 98 хил. франка, пари получават пор. Савов и ротмистър Попов, а поручик Дипчев отказал да вземе.

"Според Харлаков обискът във вилата на Стамболийски се извършва от поручик С-в [Савов?]. Парите, намерени във вилата на Стамболийски, се взимат от капитан С [Събев?]. По-голямата част от тия пари била поделена между офицерите и други лица, които правили обиска. Останалите пари и предмети били предадени на ген[ерал] Здравко Георгиев и ген[ерал] Лазаров, срещу протокол. Харлаков твърди, че тия пари е вземал генерал Вълков." ("Убиецът на Александър Стамболийски говори")

Няколко източника твърдят, че след завръщането си в София кап. Харлаков започнал да се проявява като гуляйджия и пръскал пари. Дали действително е присвоил пари от намерените в Славовица обаче не може да бъде доказано.



Краят на Стамболийски

Изследователите и до днес не са единодушни кой точно и каква заповед е дал за съдбата на Стамболийски. Оцелелите, замесени в събитията, си противоречат и прехвърлят един другиму вината. От една страна, е заповедта Стамболийски да бъде докаран със специален влак, за която пишат и вестниците. От друга страна, е решението на ЦУ на Военния съюз, който е реалната власт тогава: "...Стамболийски да бъде ликвидиран, като се използва съпротивата му..." Допълнително ситуацията се усложнява от ВМРО, които имат сметки за разчистване с дейците на БЗНС и най-вече с техния лидер. А откриването на още пари в Славовица очевидно амбицират командира на отряда да намери всичко укрито, като лично разпита Стамболийски.

Какво точно се е случило във вилата през нощта на 14 срещу 15 юни 1923 г. едва ли някога ще излезе наяве. Потвърдено е, че кап. Харлаков и Чичето са разпитвали Стамболийски, а пор. Дипчев е бил изпратен до Славовица, за да докара и брат му Васил. Какво са искали да узнаят от бившия премиер, остава загадка. Предположенията са от търсене на още пари до тайни споразумения от Лозанската конференция. Въпреки множеството описания за зверствата там те не почиват на свидетелства от първа ръка. Единствено безспорно е, че братята са убити от хората на Чичето, които са ги намушкали с ножове. Ген. Васил Бойдев си спомня, че в Скопие се е срещал през 1941 г. с Чичето, който се е хвалил как лично е заклал като яре Стамболийски. Според независимите едно от друго показания на офицерите Дипчев и Кръстев - непосредствени свидетели на убийството, братята са изведени към лозето и убити там, а не в пристройката, където се е намирал и прословутият надпис "Ст. 1923". Антон Кръстев на процеса през 1946 г. заявява следното:

"Една вечер получих съобщение от Харлаков да отида в дома. Часът бе 10.30. ...Влязох при Харлаков. Той бе с Дипчев и още две цивилни лица. Харлаков ми каза да чакам в коридора. След малко четници изведоха Стамболийски до верандата и скоро пак го въведоха в стаята при Харлаков и двете цивилни лица. След половин час Стамболийски бе отново изведен от дома му. Капитан Харлаков ми каза да следвам групата. От изхода групата, охраняваща Стамболийски, зави надясно. На 3-4 крачки след нея вървяхме с Харлаков. Нощта бе тъмна и ние останахме назад. Дипчев ми каза, че имал кокоша слепота и не можел така бърже да се движи. По този начин останахме още назад. По едно време чух шепот, идващ от групата и тракане на ножове. Разбрах, че ще извършват убийство. Тогава аз избягах и се върнах при ротата си."



Липсващите свидетели

Случилото се в Славовица неприятно изненадва ръководството на Военния съюз. Секретарят на Съюза - майор Никола Рачев, прави собствено разследване и установява какво точно се е случило. Според ген. Вълков за него Харлаков е извършил убийството "заради дадените му нареждания, създалото се у войската настроение поради съпротивата и поради намерените пари." Но за да не се хвърля петно върху армията, е взето решение нещата да се потулят, а кап. Харлаков да бъде изпратен в чужбина. Кимон Георгиев твърди в спомените си, че от Военния съюз са наредили на кап. Димитър Порков да ликвидира Харлаков, но той не се е справил със задачата. До 9 септември 1944 г. съдебно дирене за убийството на Стамболийски не е провеждано, въпреки че негови съратници като Константин Муравиев успяват да се върнат на власт в началото на 30-те. Гробът му също не е издирван до 1946 г.

Майор Рачев загива при атентата в черквата "Св. Неделя" на 16 април 1925 г. Полк. Славейко Василев, дал нареждане за заличаване на следите след 14 юни, се самоубива на 9 септември 1944 г. Чичето умира в Скопие през 1943 г. от естествена смърт, без да е разпитван от никого за събитията. Анонимни за изследователи и съд остават и 30-ината негови четници, както и войниците, охранявали вилата. След 1944 г. са проведени процеси, при които някои от участниците са разпитвани като свидетели или обвиняеми и за събитията от 14 юни, но методите за разпити и съдебно дирене компрометират автентичността на показанията и обясненията. Кап. Харлаков е съден набързо през 1945 г., но за потушаването на Септемврийското въстание, и разстрелян. Антон Кръстев е съден по делото "Цар Крум" през 1946 г. и също е екзекутиран. Единственият оцелял пряк участник е Асен Дипчев. Свидетелства по дело за потушаването на Септемврийското въстание през 1954 г., но няма сведения да е разпитван специално по участието му в събитията от нощта на 14 юни.

Мъченическата смърт на братята Стамболийски поставя началото на устойчива във времето митология около личността на земеделския водач. В нея потъват детайлите както от противоречивото управление на БЗНС, така и за трагичната развръзка след 9 юни. Затова и в наши дни въпросът кой и защо нареди убийството на Александър Стамболийски остава открит. Мотивът за откритите и присвоени от убийците пари е само един от многото възможни отговори.