Бойко Борисов е роден победител, аплодират феновете на премиера. И той обича да подхранва тази легенда. Дотолкова, че се чуди с какъв саморъчно изработен медал да се закичи - изборен успех над БСП, южна дъга тук, източна тангента там, лот на магистрала, квартална метростанция. С едно обаче Борисов не може да се похвали - голяма политическа победа на международно равнище. Иван Костов може да напомни, че при неговото управление са паднали шенгенските визи за българите. Симеон Сакскобургготски разписа влизането ни в ЕС и НАТО. Даже Сергей Станишев може да изтъкне, че европейското ни летоброене официално започна при тройната коалиция. Къде му остана на



Борисов да потърси собствения си трофей?



Отговора му подсказа последният ни служебен премиер Огнян Герджиков. В началото на март т.г. той обяви, че кабинетът усърдно работи българската валута да бъде допусната в т.нар. Валутен механизъм (ERM II), популярно наричан "чакалня на еврозоната". С други думи, засилва страната към смяна на лева с еврото. От ГЕРБ реагираха мълниеносно и брутално. Само няколко дни след изявлението на Герджиков сегашният финансов министър Владислав Горанов излезе с обширен и унищожително критичен анализ към "политиците и псевдоекспертите с опортюнистично мислене". "Тщеславни политически фигури има опасност да извършат нещо, от което би спечелила само суетата им, но бихме загубили европейските си перспективи", тревожно предупреди Горанов.

Де да беше толкова смел и спрямо собствения си бос. Само 3 месеца по-късно Борисов обяви влизането на България в еврозоната за национален приоритет. Декларацията си направи на форум, организиран по случай първото десетилетие от членството ни в ЕС. При това в компанията на неколцина свои предшественици на премиерския пост - Сакскобургготски, Станишев, че и прегазения от Горанов Герджиков. "Еврозоната е задължителна. Дори и в България си позволяваме да казваме: Когато станем готови, когато ние решим, тогава ще влезем в еврозоната. А когато сме подписвали, много ясно е записано, че трябва да приемем еврото - имаме договор", изтъкна Борисов. А точно една година преди това - през юни 2016 г., уверяваше, че няма да бърза с "чакалнята" заради гръцката криза: "Ние запазваме амбицията, но докато не се дисциплинират държавите в еврозоната, не виждам смисъл да бързаме толкова. Ако бяхме сега в еврозоната, ние също щяхме да даваме пари за Гърция, да ги подкрепяме. И по-бедните ще дадат на по-богатите, което не ми се вижда логично".

Негативният фактор, който представлява южната ни съседка, изобщо не е изчезнал през последната година, напротив,



комшиите преди дни едва се спасиха от нова криза,



след като договориха в последния момент пореден спасителен заем. Това обаче не намали внезапно бликналия ентусиазъм на Борисов, който последователно повдигна темата на най-високо равнище при срещите си с френския президент Еманюел Макрон и германския канцлер Ангела Меркел в началото на юни. Досега, когато е ставало въпрос за еврозоната, политици и експерти винаги са подчертавали, че работата трябва да се върши с "тиха дипломация". Даже и ГЕРБ говореха същото. "От моя опит и консултациите, които провеждах многократно с колеги министри във формата на Съвета ЕКОФИН, винаги са ми давали съвет това да се извършва, без много да се бие тъпанът, така да се каже, като се търси политическа консултация и подкрепа на политическо ниво с основните големи държави - членки на еврозоната", обясняваше Владислав Горанов в парламента през декември м.г. А бившето служебно правителство направо упрекна, че "някои политически фигури предпочитат първо да правят публични изявления, преди да са свършили каквото и да било конкретно действие в полза на икономиката на България".

За да бъдем коректни, не бива да прехвърляме всичко на суетното желание на Борисов да запише името си със златни букви в най-новата българска история. Родните политици вкупом подтичват наоколо като подплашени кокошки, откакто европейските им колеги заговориха насериозно за сценария "Европа на няколко скорости". Накратко казано, става въпрос за това, че няколко страни - членки на ЕС, възнамеряват да задълбочат взаимната си интеграция в областите на икономиката и отбраната,



а другите ще бъдат оставени да ги догонват



Заявките в тази посока дойдоха почти по същото време, когато Огнян Герджиков заговори за присъединяване към еврозоната. Потвърди ги и самата Ангела Меркел - политическият кумир на Борисов. До нея застанаха водачите на Франция, Испания и Италия. А в т.нар. Римска декларация от 25 март т.г. лидерите на ЕС обявиха: "Ще действаме заедно, ако е необходимо, с различни темпове и интензивност, но ще се движим в една и съща посока". Всичко това породи основателни страхове, че и без това съществуващото разделение на ЕС на ядро и периферия ще продължи и ще се задълбочи.

Именно оттук Борисов почерпи аргументи за външнополитическата си инициатива. "Разделението на Европа ще дойде по линия на еврозоната. И когато си извън еврозоната или "чакалнята", няма на кого да се сърдиш след това. Тези, които са вътре, искат да избегнат гръцкия сценарий", обясни премиерът след срещата си с Еманюел Макрон. Конкретен ангажимент към него не поеха нито новият френски президент, нито любимката му Меркел. Че тук става въпрос за нещо повече от чисто дипломатическа сдържаност, става ясно от изказване на Владислав Горанов пред депутати м.г. Тогава финансовият министър откровено заяви, че "към настоящия момент страната ни няма официална целева дата за въвеждане на еврото, а между другото и настояването за такава често дразни европейските ни партньори".

Което повдига важния въпрос - искат ли ни развитите европейски държави в паричния съюз? Отговорът е - не особено. Експерти неведнъж посочиха, че гръцката криза и банковият срив в Италия през 2016 г. са показали колко лековато са се отнесли европейските лидери и банкери към допускането на нови членове. Затова очаквано изискванията и критериите напоследък се затягат, както южните ни съседи усетиха на собствен гръб.



Няма как България с имиджа си на слаба



и дълбоко корумпирана държава да вдъхва по-голямо доверие (особено след фалита на КТБ). И приказките на Борисов, че с предстоящото българско председателство на ЕС (с което изобщо не знаем как ще се справим) и "постигнатото като авторитет в Европа" ще можем да атакуваме "чакалнята", звучат комично и наивно. Особено на фона на тазгодишния доклад на Европейската централна банка, който за пореден път констатира, че страната ни отговаря на формалните цифрови критерии - инфлация, дългосрочен лихвен процент, дефицит и дълг, но не и по отношение на нивото на икономическа конкурентоспособност спрямо останалите страни членки. Иначе казано - твърде бедни сме, за да влезем в ядрото на ЕС. И дори брюкселските еврократи вече не се притесняват да ни го кажат в прав текст. "България се справя доста добре по отношение на номиналните критерии за членство в еврозоната. Но това, което е важно, е устойчивостта на тези показатели, реалната конвергенция и преодоляването на структурните дисбаланси", каза зам.-шефът на Европейската комисия Валдис Домбровскис, който отговаря за еврото, при посещението си у нас в началото на юни т.г. Което означава, че европартньорите ни изобщо не са убедени, че непрестанно рекламираната "стабилност" лежи на трайно устойчива основа. Слабите доходи, ниският жизнен стандарт и икономическата изостаналост са основна бариера пред елитния клуб на еврото и за преодоляването й трябват труд и реформи, също както за Шенген. Беше време, когато и Борисов признаваше това - през далечната 2012 г., когато казваше, че страната е готова за еврото, но трябва "първо да си оправим нашите доходи".

Разбира се, сега и той, и Горанов ще ни убеждават, че



валутата ни има всички шансове да влезе в "чакалнята",



тъй като това е най-вече въпрос на политическо решение. Все пак ERM II е просто поредният мониторинг, чрез който по-развитите държави ще ни гледат под лупа дали и накъде се движим. Но както казваше един бивш депутат, там "може да се стои много години". Също като с Механизма за сътрудничество и проверка, чрез който Брюксел ни проследява за правосъдната реформа. И по който все още не сме го докарали доникъде. Само дето премиерът ще развява това като голямата политическа победа на третото си правителство. И тук трябва да се запитаме кое е по-важно - да се фокусираме върху провеждането на реални реформи, които да скъсят дистанцията между нас и развитите страни, или Борисов да си окачи пореден скалп на колана, който да показва на пресконференциите?