Някои дългове човек ги трупа цял живот, а се сеща да плаща накрая. Рядко остава време да се разчистят именно те. Като всички борчове и те обрастват с лихви, които годините понякога опрощават. Остава обаче ядката на дълга, която тежи върху съзнанието и съвестта. Започват и трагичните изненади - искаш да платиш, но няма на кого. Човекът се е оттеглил от този свят. Досещате се, че не става дума за дългове материални и финансови. Тях в повечето случаи ги събират своевременно. Думата тук е за дълговете душевни, междучовешки, а често и просто сантиментални. За тях няма съдия изпълнител, нито публичен търг, нито съд и затвор за длъжници. Човек сам избира как да се разпореди с тях, как да ги "обслужва", как да ги приключи. И за разлика от другите - това го решава длъжникът. Много от тях просто остават "висящи" - след него... Спомням си едно отдавнашно стихотворение, което съм завършил така: "Не ме тревожат вече враговете,/ на тях поне не съм им задължен". Много самонадеяно, младежо, имал си още да учиш...

Може да си длъжник за една подкрепа, за едно насърчение, за една утеха. За съчувствие, за съвет, за поука. За съучастие и душевна помощ. За пример, за следа в живота. Понякога дори за забрана, за грубо, нелицеприятно отваряне на очите. Вие ли не знаете за какво става дума тук! Не вярвам. Разбирам, че понякога прекалявам. Просто съм фиксиран върху темата за благодарността. Дори в едно интервю съм казал (отдавна, забравил бях, припомни ми го неотдавна колежката П.Д.), че човешкият порок, който най-люто презирам, е неблагодарността. (Не "мразя", аз немалко гнусни и жестоки неща мразя на този свят, все от хора проповядвани и практикувани, а именно "презирам".) И затова уж през целия си живот внимавах, да нямам грях с нея. И какво? Сега се обръщам и откривам колко съм грешил. С пълна мощ, до насита. Човешко е, решавам със закъснение. Но стореното трябва да се поправи. Или поне част от него.



За стореното трябва да платим. Да дадем "плата".



Думата е ясна, с тази плата трябва да върнем дълга. Материалния дълг. За другия, за душевния ще е нужна "отплата". Две думи - едната се съдържа в другата. Но съвсем различни. Първата е делова, практична, служебна. Втората е възвишена и благородна. Отплатата е като поезия на човешките отношения. Високо състояние на личността. Тя никога не се обезценява. Дори закъснялата отплата има своя смисъл. Колкото и да не ни утешава това...

Художникът може да се отплати с картина. Винарят с бутилка. В къщата на всекиго ще се открият предмети - спомени от минали жестове и дела. Писателят може да посвети само думи, но вярвам, че когато са за тази цел, тези думи са вече и дела. Понякога ще разказвам за хора, на които нито съм се поклонил, нито съм засвидетелствал благодарност, каквато съм им дължал. Винаги съм смятал, че то е моя висока обязаност. Но сега проумях, че имам и право на това...

Във времето на "частните случаи" бях позагубил контрол над живота си. Не в онзи осъдителен смисъл, а просто попаднах във властта на странни обстоятелства и очаквания, които професията, читателят и действителността стовариха върху мен. Сега, след години, не надценявам тази поредица, най-малко аз ще го правя, но изглежда тя улучи времето и мястото, а и самия тогавашен българин улучи. Някой (дали това не беше Хрушчов) да вземе да се изсили, че "при социализма човек за човека е другар, приятел и брат" и това го пишеше по дувари и първи страници, немислимо беше да се оспорва, да се поставя под съмнение. (Ей, аз не казвам, че е било забранено, немислимо беше.) Не искам да излъжа, затова проверете, ако можете, но като че ли имаше някакъв морален кодекс на строителя на социализма, където това също беше записано. А "кодекс", ако позволите, е синоним на "закон". Строителят на социалистическото общество пък не нарушава законите - и стана тя...



Няма да се разпростирам върху "частните случаи".



Заговорът да не се поставят под съмнение нравствените проблеми на обществото се съблюдаваше покорно, а от някои - и вдъхновено, с блеснали очи. Но в изкуството е като в науката: всички знаят, че нещо е невъзможно, един само не знае - и прави откритието. Може би съм бил разсеян, може и да съм бил изостанал в партийната просвета: отхлупих гърнето с отровните отвари на времето, на читателя като да му се зави свят. Но му хареса. Не миризмата, самото отваряне му допадна. И днес твърдя, че ако се обели лакировката на живота, човек го приема по-истински. Самата идея, че може и така, че трябва да се търси, а не да се отбягва правдата, страхотно допадна на хората. Обществото с изненада разбра, че си пада по това. Моят интуитивен и подкупващо простодушен метод всъщност подсказваше и други възможности*.

Та хората си искаха тези текстове, вникваха в тях и съучастваха. Обаждаха се от цялата страна, питаха за съдбата на героите, редакционните портиери разказваха, че телефоните по стаите звънят дори през нощта. Всички бяха лично засегнати, искаха да помогнат. Ако могат - и да спасят. Тази възбуда се усещаше едва ли не всенародно, ако е имало желаещи да прекратят поредицата, навреме са разбрали, че не трябва да дърпат дявола за опашката. Така че работех сравнително на спокойствие.

Сломяваше ме, обаче, пресата на страдащите, които се извървяваха всекидневно при мен. Идваха отвсякъде със своите трагедии, безизходици и печал. Не бяха намерили правда, не бяха намерили възмездие, нито отговор някакъв на болка и на загуба. Жалейките им бяха по деца, по любими, по домове, по младост. Има такива хора във всички времена, днес те са и повече. Неутешимият човек е изхвърлен от времето, не различава пространството. Той няма часовник, няма лампа да му свети, може би дори гражданство няма. Тези хора познават бездната, душите им са изгорени за щастието и тежко на онзи, комуто повярват. Съзнавах, че съм им безполезен, но не можех да се отместя от работното си място. Крепеше ме подозрението, че те знаят това. И днес вярвам, че повечето от онези мили хора са искали само да поговорим.



Имало е смисъл за тях...



Понякога идваха и посетители, които не обелваха дума, седяха като да чакат реда си, гледаха, без да наблюдават, слушаха изповедите и после се изнизваха мълчешком, с едно сбогуване от вратата. Такива непознати не ме тревожеха, нищо тайно не протичаше в работната ми стая, но понякога не удържах: какво ви носи насам другари, нещо да направим за вас? Гостите се смущаваха, преминаваха от крак на крак, някой се пресрамваше да обясни: говорело се, че Донков е уволнен, дори, че е изселен от София, дошли да видят вярно ли е. Тази мълва се люшкаше из държавата, хора идваха от различни места, говорили си вкъщи, или в работата - решили попътно да проверят. Опитът им подсказваше, че всеки в републиката си получава заслуженото, нормално беше и писателят да си плати за дяволъка, язък за човека, а и "частните" случаи" ще секнат. Отиваха си задоволени да съобщят истината от първа ръка. В повечето случаи си оставаха непознати, никого ог тях повече не срещнах, не съм отделял и време да помисля за тях. Спомням си ги донякъде и поотделно, но повече като колективен образ, почти винаги с малък багаж в ръце и все така притеснено пристъпвайки сред другите. Но днес си давам сметка как техните посещения са били подкрепа за мен, предупреждение да устоя на инстинкта да избягам от този товар, да довърша, все пак, тая отчаяна мисия "Частен случай".

Та точно това правя днес: покланям се на тези анонимни мъже (и съвсем рядко жени) за това, че са се тревожили за мен, че са се тревожили и за "Частния случай", че са се вълнували, надявали и успокоили, когато са се убедили, че лошото ме отминава. И да им кажа, че ако наистина ми се размина тогава, то е заради хората като тях - днес още повече вярвам в тяхната роля и в техния дял в тази моя, иначе съвсем литературна авантюра. И че вярвам в ролята им и в дела им в нашия български живот въобще, защото мъжете и жените, които се вълнуват и проверяват, движат този живот и не му позволяват да замре. За което също им благодаря!

Това са петъчни писателски изблици, но има ей такива пропуснати неща, които напразно сме отлагали. Ако не ги разчистим докле е време, те засядат в нас и ни препълват с горчивина. Животът ни става горчив от тях.

А не трябва да е горчив животът.

Достатъчно горчива е смъртта...

____________________

*След време един от първите водачи на демократите в България ми довери как "частните случаи" са му открили, че зад демагогията винаги има друга истина и че тая истина е по-вълнуваща от официалната. Пренасочили му развитието, събудили го демек. Този човек после здравата се оцапа във властта, та съжалих, дето съм го разбудил. Да беше си дрямал, за народно добро.