Изминала е повече от половин година, а дамата още ми е сърдита. Бил съм се отегчавал тогава, кипи тя. Забравил съм го, но сигурно говори истината. Тя си е скучна, ето и сега, няма-няма, пак ще се отегча.

Или ще се ядосам. Защото ме настъпва по болно място: силно мразя да съм виновен за неща, чиято причина не е у мен. Отдавна се нервирам, когато някой се мъчи да ми прехвърли отговорности, по право падащи върху самия него. Много чувства и отношения възникват у човека без участие на волята му или дори против нея. Ние ги генерираме у другите с думи, с действия или просто с това, което сме. И после им се сърдим, обвиняваме или дори намразваме. Не можем да простим.



Бил съм се отегчавал, представете си! Не тя ме е отегчила!



Не тя със своята дребнавост, клюкарстване и пошлотия ме е докарала до прозявка. Представете си какво е било, че даже аз да не мога да го скрия! Не съм чак такъв галант, но пред дами се контролирам. И ето че съм се провинил. Сега узнавам, че съм бил дори заклеймен и наказан, но не съм научил за това. Отмъстила ми е в тесен кръг. Съобщава ми го, навярно изведнъж заподозряла в мен рецидивиста - ще взема да се отегча отново. Нейната неприязън се очертава доживотна. Е, няма да избухвам, нито да се разстройвам. Поне няма да ми дотяга.

Най-разпространените обвинения, които са се стоварвали върху мен, са били в недоверие. "Ти не ми вярваш!" съм чувал в различни времена, в различни ситуации, от различни хора. Получавал съм упреци гневни, дори изкрещени, с удряне на предмети в пода или тръшкане на врати. Това е най-извратеният начин да се разтовариш от собствения си кусур да не внушаваш доверие, да не излъчваш истина и да извикваш съмнения. Понякога това са порядъчни хора, наказани да не получават това, което професионалният измамник постига без проблеми. Но не е виновен слушателят, човекът насреща, виновен си ти, ако го изпълваш с подозрения.

"Ти не ме харесваш!" - изръмжа веднъж вбесеното ми началство. И той в нещо да е прав, не го харесвах изобщо. Нито онова, което пишеше, нито коварството му и комплексарския му гняв. (Та него никой не го понасяше, с изключение на няколко подлоги, чиято издръжка излизаше твърде скъпа, но пък нали не я плащаше той.) Упрекваше ме в нещо, което си беше изцяло негова заслуга, негово дело. А инак, харесвах и хора, които не бяха си мръднали пръста за това. Нещо повече, цял куп такива хора харесвам и до днес...



Така животът добива облик на нескончаем кастинг - харесват ни, не ни харесват.



Но причината не е в тях, в нас е причината. И не в това, което правим за тази цел. А в това, което сме. Било ли е да не понасяте човек, който умира, за да ви се понрави? Било ли е да избягвате някой, който ви гледа предано и ви зарибява* с похвали? Или някой, който вечно се натиска да ви черпи? И чувствате ли се виновен за това? Ако чаровете му не ви действат - това не е ваш, а негов проблем. Дори изключвам случаите, когато не го одобрявате и съзнателно не го приемате. (А защо да ги изключвам, напълно са си валидни.) Но дори и без тях има, казват, някаква химия, която присъства или не присъства и така ни направлява. Това навярно е химия на инстинкта, която ни ръководи при целия този "кастинг"**.

Ще кажете, че съм отишъл далече, но ще припомня една история от времето на моите частни случаи. Не писах тогава за нея, но и така се оказва грубо незабравима. Една жена, амбициозна и в любовта, вероятно намирайки, че чувствата й не получават подобаващ ответ, бе грабнала кухненски нож и заклеймявайки го с вик "Ти не ме обичаш!", бе пробола съпруга си в сърцето. Обвинителният й порив бе затъмнил разума й, не бе се усъмнила в правото си да наказва за това, че отговорът на чувствата й не я задоволява. И най-важното, не бе потърсила причина в себе си. Кога се бе изтощил нейният магнит, обърнат към любимия човек? Защо се бяха разредили неговите - на любимия, вибрации? Какъв е личният й дял в разпиляването на страстта и понижаването на любовния градус? Не беше ли го тя самата охладила, разочаровала, отблъснала дори? Но преди да се запита, тя вече убива...

Странното е, че някога приемах без вълнение всичко това. Самохаресването е така разпространено, че доста години стигах само до иронията. Липсата на елементарна критичност у човека към собствената му особа дори ме развеселяваше. Докато с годините осъзнах, че това ощетява правата ми почти също толкова, колкото и властта ги ощетява. Правото сам да решавам кого да харесвам и кого не, на кого да вярвам и на кого - напротив. А също и кого да обичам, ех, кого да обичам...

Натрупало се е доста, навярно, за да ме разгневи толкова тази злопаметна жена, дето вчера изсъска, че съм се отегчил (веднъж! - б.м.) от нея. Това си е мое право, нищо, че заслугата е нейна. И правото ще си го упражнявам - до смърт. Което и на вас пожелавам....

________________________

*Написах "зарибява", та си спомних...

"Двама рибари - разказваше Владо Голев - намерили злачно място и хвърлили въдици един до друг. Пръчката на единия непрекъснато се огъвала, напълнил кошчето за нула време. Другарят му не можал да запише и бройка. Запомнил точно мястото, където застанал късметлията, дошъл още на другия ден и се настанил там. Хвърлял упорито, изпълнявал ритуали и ронел заклинания , но резултатът останал плачевен. Нулев останал. По едно време от водата се показала една риба и попитала: "Абе, момче, твоят приятел няма ли да дойде?"

** Най-груби и безкомпромисни са кандидатите да ги уважават. "Ти не ме уважаваш!" не е констатация, а заплаха. Тя е знак за отмъщение. Но това е отделна тема, затова тук го споменаваме само под черта.