Замисляли ли сте се някога, че България е една от малкото страни в Европейския съюз, която може да си говори с всички по терена. С Брюксел, респективно с Берлин и Париж (но и с Мюнхен), с вишеградците, с юга в ЕС (защото сме от сходна черга), с Турция (защото Борисов е Борисов), с Русия (вече второ поред мнозинство на Борисов има и проруска съставка), със Западните Балкани (защото ние се паднахме тяхната граница със Запада).

Ще речете, че това е просто географско обстоятелство, но не е. Запазеният диалог с всички е вроден в естеството на Борисов като балансьор, в страха му да изгуби когото и да било и да влезе в челен сблъсък, в неопитността му, ако щете.

Впрочем Борисов вече е един от най-опитните европейски лидери - така написахме наскоро в месечния анализ на института "Иван Хаджийски". Борисов явно вече



все повече плува в свои води



Не е ясно колко добре ползва английски, разбира се, но ясно е, че се мъчи да превърне географските дадености на ситуацията в някакъв политически капитал. От обстоятелство - във фактор.

Това е новото: за пръв път (май въобще) Борисов се мъчи да действа стратегично, а не просто оцелявайки, балансирайки и рекламирайки се. Не, Борисов не външнополитически прави ходове, прави само знаци, разбира се. Но изглеждат правилните знаци. Или правилните според Германия знаци.

Борисов най-накрая определи къде ще е България. Имаше чудене дали не флиртуваме твърде много с вишеградци. Сега поне е ясно, че държим на първата скорост. Ние хубаво държим, но далеч не е ясно дали ще издържим, та да сме в първата скорост. Не е ясно също доколко тя държи на нас. Но поне след изборите във Франция и при настоящите социологически резултати в Германия, вече се вижда, че ЕС взема глътка въздух, а вишеградци остават само непослушни деца. И България побърза да се заяви при послушните - веднага след съставянето на правителство у нас, в два поредни дни.

После Борисов ходи в Турция, а след това стана срещата със Заев.



Като се замислите, доста точно позициониране



- цитаделата на ЕС, после едно от местата, с което Борисов поддържа ценен личен контакт. И после Македония - кой, ако не ние, сме хората, дето трябва да ги е грижа за Македония.

Точно е определен и приоритетът в председателството - Западни Балкани. Ако има нещо, с което може да е полезна България, това е близостта с този регион. Ние наистина можем да помогнем по пътя им към Западния свят, макар този опит в нашия случай далеч да не е завиден. Стъпка направо е и газовото говорене на Борисов, макар и с неясни хоризонти.

Не липсват и стъпки накриво. Например в Солун премиерът Борисов май прекалено се е солидаризирал с чужди позиции за Македония. А и явно нищо не се е говорило за смислен коридор към Солун, а за някакъв имагинерен проект, който свързва Черно с Бяло море. На всичкото отгоре самата Македония негодува, че не е била наоколо. А нали уж страната ни иска приятелство с Македония - меко казано. От има-няма столетие.

Македония всъщност е и един от дългосрочните неуспехи на българската публична среда в годините. Хванахме се на външни и за двете държави сценарии и максимално се раздалечихме културно и икономически със Скопие. Забравихме да поддържаме у нас любовта към Македония, дори и напук на речта на омразата.

Това е и цялостният проблем на българската външна политика -



на моменти в последните десетилетия беше прекалено наивна,



на моменти липсваше. Не че имаме особено право на суверенна външна политика, но ние почти не запазихме национални съпротивителни сили. А напоследък стана доста ясно, че светът - за добро или зло - се движи от национални държави със свои различни интереси.

Затова и сега тази небивала външна активност на Борисов се откроява. Обяснението е просто: това е самото европредседателство. До момента на изтичането на срока му Борисов ще е свръхактивен, няма избор. Свръхактивни ще са и повечето от медиите. Край външнополитическата тема услужливо ще ни накарат да позабравим вътрешните проблеми. Ще ни показват снимки на военни почести (все едно това не е стандартна част от протокола) и кой е прегърнал Борисов. Разбира се, ще ни занимават също с кранове, чинии и друга публична посуда. От сутрин до вечер ще ни обясняват как само циганите са виновни за всичко и други подобни димни завеси.

Така управлението



ще вземе нова порция обществен авторитет



Зад това обаче Борисов ще стиска палци за едно: да не се изложим в европредседателството. Ясно е, че за половин година нищо особено не може да се случи в ЕС, но можем да направим някой гаф. Особено на фона на основната тема сега: Брекзит.

Главният проблем на българското европредседателство едва ли е ремонтът на НДК, а са по-скоро свръхочакванията, които сами можем да си заложим. Затова е добре отсега да си знаем, че едва ли нещо особено можем да направим в политически план. По-добре е да пробваме в комуникационен - с ефективна комуникационна стратегия и културна програма да опитаме да оправим малко образа на страната си. Като не може политически, да пробваме пиарски. А Борисов това го може.