Правителството одобри отпускането на още 2 млн. лв. за осигуряване на субсидирана заетост за общините с висока безработица от областите Враца, Видин и Монтана. Парите ще осигурят временна заетост на 830 безработни за три месеца в края на година. От години коментираме как подобни мерки са неефективни и не водят до траен резултат, а включените в тези програми са отново безработни след края на програмите.

Държавата обаче продължава да харчи приоритетно за директно създаване на заетост, защото така е по-лесно - наемаш някого на работа, изглежда, че правиш нещо и изхарчваш някакви пари, които дори не са твои. Напук на анализите на държавните институции (Сметната палата доказва, че субсидираната заетост е пилеене на средства), на европейските институции (Европейската комисия препоръчва да се наблегне на обученията и пасивните политики) и дори на самото Министерство на труда (единствената направена от министерството оценка показва, че субсидираната заетост не води до дългосрочни резултати).

Последните данни на Евростат показват много точно упорството на българските правителства да наливат пари в субсидирана заетост без грижа за действително повишаване на конкурентоспособността и социалния статус на безработните. Докато държавите в Европейския съюз основно залагат на обучения, ориентиране и консултиране за действително подпомагане на безработните и само 18% от средствата се харчат за субсидирана заетост, в България 74% от парите са за временна заетост. Още по-притеснително е, че тази разлика не се променя през годините.

В същото време точно в областите Видин, Враца и Монтана икономическата активност намалява - т.е. хората изобщо спират да си търсят работа. И въпреки кризата на пазара на труда в Северозападна България и намаляването на заетостта държавата продължава да повишава минималната работна заплата (в тези области тя вече надхвърля 60% от средната и оставя още повече хора извън пазара на труда). Това прибавя още хора към омагьосания кръг на субсидираната заетост, в който безработните (особено нискоквалифицираните и дългосрочно безработните) разчитат единствено на правителствените програми и нямат възможност за реализация на пазара на труда и дългосрочна заетост. (Заглавието е на "Сега".)



Как другите изчисляват минималната заплата

Адриан Николов, ИПИ

През последните седмици темата за минималната заплата и механизмът на нейното определяне отново излезе на преден план. В тази връзка е интересно да се прегледат различните системи за определяне на минималното заплащане, прилагани по света, от които могат да се почерпят добри практики за България.



Нордическият модел



се прилага в Дания, Швеция, Финландия, Норвегия и Исландия (с някои отлики), но също така в Австрия и Швейцария. При него национална и универсална минимална заплата, която се прилага за всички работници, независимо от техния бранш или географско разположение, липсва. За сметка на това равнището на минималното заплащане се урежда в рамките на диалога между работодателите и работническите организации в отделните сектори. Най-често минималната заплата бива вписана в рамките на колективен трудов договор, който се отнася до конкретен отрасъл, и се прилага както към работниците, които членуват в синдикатите, така и към останалите. Швеция е особен пример, тъй като освен по отрасъл минималното заплащане се диференцира и по възраст, опит и образование.

Сред положителните черти на този модел е възможността за много по-прецизно определяне на минималната заплата, вземайки предвид особеностите и условията в конкретните отрасли (а в някои случаи - на конкретните работници). С други думи, много по-голяма е вероятността тя наистина да отговаря както на възможностите на работодателите в отделните браншове, така и на качествата на работниците в тях. Тази система обаче не премахва фундаменталните проблеми на колективното договаряне и разчитането на успешното споразумение между работодатели и синдикати, което ограничава възможността за свободно договаряне директно между работодател и служител. Държавите, в които тя се прилага, традиционно комбинират много широко синдикално членство със силно пробизнес законодателство и стабилен социален диалог.



В Япония



схемата за изчисляване на минималното заплащане зависи най-вече от региона (префектурата) и от конкретния отрасъл. Размерите на различните минимални ставки зависят от жизнения стандарт и разходите за живот в отделните префектури, средните заплати в тях, както и от възможностите на работодателите. Минималните регионални нива се определят от централното правителство, а местните власти решават какви да са отрасловите минимуми в техните префектури, в рамките на диалог между работодателите и работниците.

Японският модел позволява максимално съобразяване както с различията между регионалните икономики, така и с тези между отраслите. Той обаче носи риска от значителна административна тежест и подобно на горните разчита на умението на работодателските и работническите организации да се договорят.



Прилаганата в Ирландия



минимална заплата е доста подобна на българската - с тази разлика, че се определя минимално почасово, а не месечно заплащане. Освен това праговите почасови ставки са различни в зависимост от възрастта, опита и статута (временна или постоянна заетост, обучения или стажове) на работника, което цели да намали пречките пред намирането на заетост пред младите работници, породени от минималното заплащане. Така например за работниците под 20 години и/или с по-малко от две години опит в сферата, в която са наети, важат по-ниски ставки. Същото се отнася и за онези, които са наети в рамките на обучение или стаж. Тук отсъства чувствителност на минималното заплащане към регионални или отраслови особености. Сходна система се прилага и в Нова Зеландия, но с по-малко стъпки и диференциация въз основа на годините опит и възрастта.



Някои държави прилагат формули,



които привързват нивото на минималното заплащане към динамиката на макроикономически показатели. Пример за това са Индонезия и Бразилия, които основават годишните изменения на минималното заплащане на динамиката на брутния вътрешен продукт и инфлацията. Формулата, прилагана в Бразилия, изглежда по следния начин: МРЗ = ИПЦ t-1 + БВП t-2,

където процентът на повишение или намаление на минималното заплащане за следващата година е равно на сумата от изменението в индекса на потребителски цени тази година и изменението в брутния вътрешен продукт на страната миналата година (заради лага, т.е. забавянето на окончателните данни за БВП).

Сред европейските държави Полша ползва сходен подход с тази разлика, че във формулата влиза само половината от ръста на БВП. Тази формула ще се прилага, докато размерът на минималната заплата стигне половината от средната заплата в страната.

Тези модели далеч не изчерпват възможните модели на определяне на минималното заплащане.



Франция



привързва минималния ръст на своята МРЗ само към инфлацията. Канада пък е делегирала това право на местната власт в нейните провинции. Една от общите черти на повечето системи обаче е, че залагат не месечно, а почасово заплащане (освен Австралия, която прави и двете), което от своя страна отразява по-точно реално извършения от работника труд.

В един идеален свят определянето на работната заплата би било обект единствено на свободно договаряне между работодател и работник. Докато живеем в реалност на минимални заплати обаче, има доста различни възможности за подобряване на настоящия модел - следва единствено да изберем кой отговаря най-точно на особеностите и реалностите на българската икономика.