Работодателите обявиха, че политиката по доходите възпитава "търтеи (необразовани мързеливци), които непрекъснато искат, без да дават". Е, не всички работещи били търтеи, а "само" в съотношение 2:1 - като при трите прасенца. В оригинала на приказката две от тях били мързеливи и си направили къщички от слама и клони. Когато дошъл вълкът, се наложило да се спасяват при третото, работливото, чиято къщичка била тухлена. Във версията на работодателите трите прасенца си живеели в кочината и знаели, че работливото ще получи най-висока заплата, а мързеливите - по-ниски. След време обаче дошли синдикатите и въвели в кочината минимална заплата, минимални осигурителни доходи и клас за прослужено време. И вече всички трябвало да вземат минимум по 1000 лева. В резултат на което работливото прасенце напуснало кочината и заминало за чужбина.
Затова "синдикатите са вредни", "пречат за развитието на икономиката", "яхнали умиращия кон на популизма и експлоатирайки страха на политическия елит от протести, налагат своите ретроградни виждания за една все по-изоставаща и по-изоставаща България", казаха работодателските лидери.
Синдикатите не им останаха длъжни и контраатакуваха: "самозабравили се работодателски водачи" проявяват "нечувана агресия и цинично отношение към една от основните ценности на европейската демокрация, каквато е социалното партньорство и социалният диалог", "разпалват вражди и призовават към война", "взривяват социалния мир", призовават "за разрушаване устоите на европейската демокрация и на държавата", което представлява "престъпен състав".
Подобна размяна на любезности между двете страни не е нещо ново
Сега просто децибелите са по-високи от друг път, а нивото на т.нар. дебат - по-ниско. По-добре се чуват фалшивите тонове и по-ясно си личи, че това истерично надвикване има малко общо с цивилизования европейски тристранен социален диалог. Отговорността за това е и на двете страни, които с поведението си често опровергават собствените си тези и доказват тезите на опонента си.
Заели позата на безкомпромисни защитници на онеправданите, синдикатите пледират за постоянно "безалтернативно" повишаване на доходите чрез "по-справедливо разпределяне на произведеното" и най-вече чрез централно и административно наложени мерки без оглед на производителността, състоянието на икономиката и реалностите на пазара на труда. "Занимаваме се с измисляне на начини как да работим по-малко и да получаваме повече. Единственият начин е да се работи повече и по-добре", казва по този повод един от работодателите и изглежда прав.
Времената отдавна са се променили, но синдикатите защитават със зъби и нокти всяка "социална придобивка" и се противопоставят на всяка идея за по-модерни, гъвкави, реалистични и ефективни решения. Така и с наследеното законово задължение за редовно и автоматично повишение на заплатите, наречено клас прослужено време.То може да е много приятно при депутатите и магистратите, например, но на други места, при днешната висока мобилност и динамика на пазара на труда, е доста нелогично, проблематично и дори опасно. То не стимулира по-качествената работа, по-високата квалификация и по-добрите икономически резултати, но затова пък, понеже не отчита конкретното финансово състояние на фирмите, може да стимулира преминаването в сивия сектор, да доведе до съкращаване или отказ от наемане на по-възрастни работници, до отказ от създаване на нови или до закриване на съществуващи работни места. По подобен начин стоят нещата и с любимото на синдикатите (възприето напоследък и от правителството) постоянно, безразборно и чувствително повишаване на минималната работна заплата. Така че крайният ефект от дейността на синдикатите едва ли съвпада с прокламираната от тях цел. А част от отговорността за състоянието на икономиката, заетостта и доходите е тяхна. Затова, колкото и да се вживяват в ролята на защитници на онеправданите, огромното мнозинство от работещите в страната не искат и да чуят за тях.
Обратно на синдикатите, работодателите, заели позата на безкомпромисни защитници на пазарните принципи, пледират, че
по-високите доходи могат да са само резултат от по-бърз икономически растеж
и по-висока производителност на труда, за което са нужни подготвени човешки ресурси, по-добра бизнес среда и повече инвестиции. Така и въпросният "клас прослужено време", според тях, трябва да отпадне, понеже противоречи на принципите на пазарната икономика и понеже имало други, съвременни стимули и бонуси. Само че, с извинение, и те в случая се "правят на ударени". Понеже знаят много добре, че голяма част от самите тях въобще не плащат "класа прослужено време", защото са намерили начин да го заобиколят (както и много други изисквания на Кодекса на труда). Знаят също, че на много места заплатата представлява договорена твърда "чиста" сума, тъй че "класът" е работа единствено на счетоводителите, които натаманяват нещата "на книга". Знаят, че често заплащането не зависи от "по-високата производителност и квалификация" и че няма никакво значение дали "се работи повече и по-добре". И че на всичко отгоре много работодатели често и без никакви скрупули не плащат не само никакви "стимули и бонуси", но дори и договореното. Ето защо част от отговорността за това, че "работливите (и образовани) прасенца" масово напускат страната, е на самите работодатели.
Затова и колкото да се правят, сякаш всичките са някакви суперуспешни и суперподготвени, излезли от Харвард "билгейтовци", с демонстрираното грубиянско поведение трудно ще убедят някого в правотата си. Само ще затвърдят съществуващото у мнозина мнение, че са "мутри, назначени от някого за бизнесмени".
Като имаме предвид, че и правителството не се отличава с кой знае колко разумно и реформаторско поведение (за сметка на постоянните популистки забежки), можем да обобщим, че от т.нар. тристранен социален диалог трудно могат да се очакват някакви социално отговорни и икономически ефективни решения. А докато е така, страната ще прилича повече на кочина, отколкото на подредена къщичка. ("Дойче веле", заглавието е на "Сега")