На пръв поглед шуменското село Царев брод е съвсем обикновено - без баири, без екопътеки, без омайни природни гледки, няма дори река. Стъпило е на парче равна земя в източната част на България, а на него врата до врата живеят кротко 15-ина етноси, хора с различни вероизповедания - православни християни, католици, мюсюлмани. И атеисти.

Точно това скучно на пръв поглед място само за век и нещо се е превърнало в общество на народите. И е присламчило към себе си най-голямата в страната ни немска общност. Привлякло е като магнит чехи, поляци, унгарци, руснаци, босненци, бежанци с българско потекло от всички посоки, чуждоземци от цялото земно кълбо.

Те пък нито се бият, нито се карат, въпреки че гледат на света от собствен ракурс и още общуват помежду си на езика на предците си. Или търкалят из устата архаичен български, чудновата смесица от различни диалекти и чуждици, закачени от тук и там през дългите пътувания на предците им.

-----------

Малко преди обед Царев брод тъне в сладко безвремие, но само на пръв поглед. Една линейка се заковава пред психиатричната болница, някога собственост на съседния й католически манастир "Скърбящата Дева Мария". От покрива на духовната католическа обител пък ехтят чукове, бръмчат машини, а в промеждутъците прехвърчат думи с немски, английски и друг чужд акцент. В края на лятото домът на сестрите бенедиктинки усилено се ремонтира, докато възрастната сестра Беате кара летен отдих сред семейството си в Германия.

Денят зад дебелите стени на братството на свети Бенедикт напредва под строг режим. Започнал е по график, преди изгрев-слънце, с първата утринна молитва в 5.30 ч. и вече е набрал скорост. Сестрите сноват из градината, из стаите, из двора... Девизът на най-стария католически орден "Св. Бенедикт" е "Моли се и работи".

Доскоро сред монахините имало и бразилка, и филипинка, но мисиите и на двете изтекли. Сега пък си



имат африканка, която преподава английски



на децата от селската детска градина. А сред помощния щат на братството е и българка, върнала се назад към земята на дедите си от степите на Казахстан. В селото казват "руснаците" на българската общност от тая част на Азия. Те пък роптаят: там им викали "българите", тук пак ли са чужденци?

Бенедиктинките са сред десетината работодатели в селото. Брането на невен е пипкава работа, както и на бялата лилия, а манастирската градина е огромна, та се налага да търсят помощ отвън. От лечебното растение сестрите забъркават мехлем за кожни болести и изгаряния по стара рецепта, предавана сред бенедиктинското братство. Донесла я със себе си от Швеция преди много години една от монахините. Та оттогава покрай лечебния балсам на вратите на "Скърбящата Дева Мария" постоянно чука народ от цяла България.

Католиците в селото са около 40, повечето от тях са наследници на заселилите се в Царев брод банатски българи. Другите са потомци на голямата немска общност от първата половина на миналия век, трети са наследници на сираците, отглеждани от бенедиктинките, които също приемат католическата вяра.

Историята на старата немска общност тръгва с десетина семейства, пристигнали на това парче земя през 1896 г. от Северна Добруджа. Немците идват, за да закупят земя от изселващите се турци. До средата на миналия век колонията нараства до 74 семейства, част от тях - многолюдни.

Някои се стичат насам от Русия, дедите им избягали от родината си по време на Тридесетгодишната война на Германия (1618-1648 г.). Други пък се заселили по бреговете на река Днепър по покана на Петър Велики, за да покажат на местните как да обработват земята, та да ражда повече. Голяма група пристига и от земите на Австро-Унгария, а в началото търси място под слънцето при банатските българи в Северозападна България. После всички заедно хукват към някогашното турско село Енидже, приело през 1934 г. името Царев брод. Идват заради равната му, богата и евтина земя, която чака работлива ръка.

Банатските българи пристигат в старото Енидже накачени на пеещи каруци с железни оси и високи ритли. Нали са свикнали да са близо до немците...

Новите заселници донесли порядъка си в бита, в работата, модернизирали селското стопанство, накарали плодородната земя още повече да ражда. Построили си и къщи - практични, с наклонени покриви, всички в една махала, немската. Направили си и частно училище "Св. Йосиф", а то привлякло и православните българчета въпреки протестите на шуменската училищна инспекция. Немците донесли и чардаш, и полка, валс, а селото още разказва как всеки ден след следобедната литургия пеели, танцували, а буйните им вечеринки теглели към тях чехите, унгарците, поляците, банатските българи, татарите, руснаците, турците...

По време на Първата световна война много от царибродските немци стават фронтоваци, бият се за България при Тутракан,



кичат гърдите си с ордени за храброст,



загиват за страната ни. Битката при Тутракан зачернила и част от татарските, турските и българските къщи на селото.

Първите немски семейства напускат страната ни през 1940 година по заповед на Хитлер след много увещания, с кървящи сърца. Хич не им се тръгвало от тая земя, на която се родили децата им, която ги хранила, на която протекъл животът им. През пролетта на 1943 г. се изселват почти всички. За да се сблъскат с ужаса на бомбардировките, а годните да носят оръжие - да бъдат избити на фронта. Останали малцина от немците, повечето със смесени бракове. Като семейство Францови, чиито наследници още живеят в селото. В немските къщи пък влезли българите от Северна Добруджа, изселени оттам с Крайовската спогодба. И преселници от Беломорска Тракия. Те ги реставрирали, напълнили ги с деца и махалата от Немската станала Добруджанската.

"Тук местни няма, нямаме и турски, български, руски или татарски кафенета. Събираме се в една кръчма, сядаме на една маса", казват българите и подчертават, че и техните корени тръгват от всички краища на страната. И че за разлика от други селища с етнически мешавици те си нямат нито роми, нито арменци, нито евреи. Но пък точно живеят врата до врата с наследниците на чеха Ярослав Вешин, един от създателите на българското изкуство от края на XIX век. Доскоро си имали и унгарец, но последният, бай Иван Маджара, се изселил в града.

От българите първи в Енидже влезли добруджанците, напуснали влезлите в Румънско територии. След тях към равната и плодородна земя се стекли врачани, видинчани, габровци, панагюрци, трънчани, кюстендилци, шопи, последни през 60-те години дошли македонците от Кресненския край. Дърпнали ги насам плодородната земя, Захарният чифлик, държавният конезавод "Кабиюк" с многото му работни места.

"Само от Странджа и Сакар си нямаме преселници, казват в Царев брод. Най-новите ни българи пък са от Казахстан, но пък са по християни и от останалите. Жените, дори младите момичета, влизат в църквата само с покрити коси. Но пък и до ден днешен всяка общност си пази ритуалите, погребва си мъртъвците по своя начин, жени се според собствените си обичаи, празнува различно Великден, Коледа...", разказва кметът на селото Стефан Живков малко след като е успял да си поеме дъх от тежката работа в двора на черквата "Свети Димитър". Цял ден изливат бетон на доброволни начала с още двама-трима християни, рамо до рамо и с една мюсюлманска бригада. Селото мести камбанарията на стария си православен храм.

"През 1934 г. баба ми и дядо ми се преселили в Царев брод от Габровско и си купили къща от немците на улица "Васил Коларов", разказва Ана Михайлова, читалищен работник с домашен адрес и досега на същата улица "Васил Коларов". Селото не я преименувало, както и другите си улици. Оставили им социмената, но не от носталгия по недалечното минало, а защото:



"що народ трябва да сменя лични документи



и да пръсне излишна пара..."

Ана разказва, че като млад работник на културно-просветния фронт се опитала да съхрани специфичните местни обичаи и традиции, та тръгнала да разпитва най-възрастните жени в селото коя какво знае от майка си, от бабите си. Нищо не се получило. Всяка от тях дърпала ритуала към себе си, към региона, от който са корените й, и корела другите, че нищо не разбират ни от народни обичаи, ни от местни гозби, от народни игри и танци... Ана Михайлова се видяла в чудо и накрая се отказала да съхранява каквото и да е местно, защото такова в Царев брод няма. Всеки един от етносите и етническите групи си е донесъл на това място своето, споделил го е с другите. А пък от тях взел това, което му е харесало. Като Бахтишен Салимова от джамийското настоятелство, която успяла да плени другите жени с татарските си ястия, та сега



през къща се готви шурберек,



жените слагат на масата кобете, баклави по нейна рецепта. Тя пък и останалите наследнички на Чингис хан плетат за Великден козунаци, боядисват яйца, точат баници.

Мюсюлманската общност в селото наброява около 350 души, но татарите в нея са повече. Кримските татари са религиозни, сплотени, поддържат се взаимно и до днес. Но в селото масово ги смятат за турци, те пък се ядосват, държат на етноса си.

Татарите идват у нас след Кримската война през 1854 г. Идват подгонени от родната си земя, вдигат в селото своя джамия, правят си и татарско гробище, за да има къде да полагат костите си, и започват да изкарват хляба си със земеделие.

Бахтишен е бивша учителка. В края на осемдесетте години покрай т.нар. възродителен процес заедно с "голямата екскурзия" семейството й заминало за Турция. Там тя станала директор на детска градина. Но като се пенсионирала, всички отново се върнали в Царев брод.

Ана Михайлова пък разказва, че по-миналата година в читалището имали официално посещение от Айтос - по проект за етническа толерантност. Те пък им изнесли програма. И четирите момичета от танцовия състав "Фолкорна жарава", които излезли на сцената, били с различна етническа и верска принадлежност. Едната туркиня, другата - рожба на православна християнка и католик, третата с татарска и българска кръв във вените и само четвъртата чиста българка.

Ана се шмугва между прашните стелажи, рови дълго сред инвентара, натрупан в невидели кой знае от кога ремонт помещения на читалището с оптимистичното име "Напредък". Търси една стара книга с чудноватата история на родното си село. И се тюхка, това лято градушка колкото яйце ги ударила,



изпочупила покрива на читалището,



та сега 50 хил. лева трябват за ремонт, ама откъде? Държавата и стотинка още не е дала, нищо, че кметът тръгнал веднага да урежда обезщетения пред комисията към Министерския съвет. А при един пороен дъжд книгите може и във вода да заплуват... То пари за култура днес кой дава? Добре, че са сестрите бенедиктинки. Тръгнат ли по фолклорни фестивали и надигравания, монахините развързват кесии и ги финансират. И добре, че е манастирът, та и православните християни да намират лек за душите си в него.

Черквата "Св. Димитър" е само на няколко крачки от католическата духовна обител, но пък окаяното й състояние и слабостта на едно от предишните отчета към чашката поотблъснали през годините православните от черквата. Те пък започнали да отскачат в манастира и



сестрите бенедиктинки се молят и за тях



"Да, в църквата сега не се влиза, нали тече ремонт. Зад вратите й са струпани иконите, свещниците, кандилници и всичката църковна утвар", разказва кметът Стефан Живков в края на тежкия ден. Вчера правили кофража, сега пък излели бетона на 7-метровите колони на камбанарията.

Живков се надява, че поне за Димитровден черквата ще отвори врати. Миналата година ремонтирали покрива й, оправили я отвътре, не сколасали само за подовата настилка. А сега ще я мажат отвън, че летните жеги не са за мазилка, досега да се е напукала. После признава: За една църква все ще се намери спонсор, някой добър християнин... Ама за читалището?... Отпускарското време свършва вече, та дано по-скоро и тая комисия се събере, да вземе решение, че иде зима. Поне покрив да има...