Тези дни едно петричко село обяви във "Фейсбук", че си търси лекар, а от кметството обещаха да му подсигурят и безплатна къща, ако заживее сред тях и ги лекува. Пошегуваха се дори, че и жена са готови да му намерят, стига да си имат и те подръка лекар, който да се грижи за тях ежедневно, а те да го уважават, път да му правят, да са му благодарни.

Докато селото издирва по спешност човеколюбив доктор, обществеността се занимава с поредните епизоди на войната между лекари и пациенти. Една вдовица от София обвини в отворено писмо до здравния министър гилдията в остра недостатъчност на морал и пълна липса на човечност, след като съпругът й почина в разтакаване между болниците. Лекарите пък смятат, че обществото по-скоро им е длъжник, затова бягат навън и предпочитат там да упражняват хуманната си професия. Къде се къса връзката? Изследване на Българското Балинтово общество - организация, съсредоточена върху взаимоотношенията лекар - пациент, сочи, че в 80% от случаите пациентите се оплакват пред различните институции най-често от лошата си комуникация с лекарите. На заден план остават пряката клинична работа на медиците и техните професионални компетенции.

И тъй като общуването е двустранен процес, разчитащ на взаимно доверие, всяка от двете страни има предварителни очаквания към другата.

Според едно социологическо проучване



идеалният пациент не се оплаква



на лекаря от неговите колеги, лекували го преди това безуспешно. Той не страда от логорея, може да излага кратко и ясно здравословния си проблем. Не си е сложил сам диагнозата по интернет, не поучава доктора как да го лекува. И на първо място: влиза в лекарския кабинет усмихнат и добронамерен. Само че пациентът най-често тръгва към лекаря си уплашен, стресиран, може да се присвива от болка и хич да не му е до усмивка. А в по-критична ситуация - размахва дори юмрук.

Пациентът също има предварителна представа за добрия лекар. Медикът трябва да е добронамерен, спокоен, да го изслуша търпеливо, да му съчувства, да му обясни на човешки език диагнозата, какъв ще е ходът на лечението, перспективите. И да не го замерва с циничност и арогантност: "Ще те боли, я. Ти да не си мислиш, че с тия проядени стави ще тичаш като на двайсет. Аз да не съм Господ, та да те вдигна на крака..." или "Ти пък какво си се разкрещяла...Глупачка, такава. Напъвай бе, ти запек не си ли имала..." Цитатът е от трагичен случай в Тетевен, който взриви неотдавна обществеността.

Вместо да са емпатични и усмихнати, докторите най-често са отегчени, преуморени, също така стресирани. Да работиш



на ръба на живота и смъртта



е убийствено трудно. Пък и не си от желязо. А в критични ситуации, особено при заплахата за загуба на човешки живот, хиперактивни и силно стресирани пациенти и близките им все по-често скачат на бой. Статистиката за битите лекари е не по-малко стряскаща от тази на сблъскалите се с нечовешкото отношение на медици.

Основният проблем във взаимоотношенията лекар - пациент е в затруднената комуникация помежду им, подчертава д-р Велислава Донкина, клиничен психолог във Военномедицинска академия и водещ на групи за медицински специалисти, включително и за справяне с агресивни реакции на пациенти. Всяка животозастрашаваща ситуация е силно стресираща. Голямото нервно напрежение за тези, които са в епицентъра на нещастния случай, вади емоциите им вън от контрол, прави реакциите им неадекватни. Справянето със сложната ситуация изисква предварителна подготовка, като тази, която получават психотерапевтите. Но пък медиците не я получават. В най-критичния момент те също работят под силен стрес. Трябва да действат бързо, професионално, да взимат решения, от които зависи човешки живот...

Образованието в университета им дава добри познания как да общуват с пациентите си,



за да свалят анамнези,



и да поставят точни диагнози, но не им дава дори базови умения за комуникация с хора в емоционална или психична криза. "В цял свят има пациенти в дистрес, но медиците се обучават предварително за справяне с проблема. У нас в момента правим опити да внедрим това обучение и в медицинските ни университети", отчита д-р Велислава Донкина.

Един от начините за решаване на проблема в световен мащаб са и психологичните центрове към болничните заведения за обслужване на пациенти и лекарски екипи. Част от българските здравни заведения вече също имат щатни бройки за психолози, като това не са само специализираните онкологични болници и репродуктивните центрове. Повечето разполагат само с един специалист, крайно недостатъчен, но все пак го има. Правят се и опити за създаване на Центрове за немедицинска грижа, като този към ВМА и в "Аджибадем Сити клиник болница Токуда". С психологическа помощ разполагат и в Националната кардиологична болница, Онкологията.

Ефектът от общуването между пациента и неговия лекар би трябвало да е оздравителен. Но пък точно лошата комуникация между тях може да преобърне колата, подчертава д-р Гергана Форева, председател на Българското Балинтово общество. Според нея за разлика от чуждите образователни системи нашата не предлага на бъдещите медици дори модел за съобщаване на лошата новина на пациента и близките му. А подготовката за една неминуема загуба



би могла да смекчи удара



В Балинтовите терапевтични групи се събират лекари с различни специалности, повечето от тях общопрактикуващи. А целта на регулярните им сбирки е профилактика срещу burnout синдрома - професионалното изпепеляване, засягащо най-вече хора с професии, които се сблъскват пряко с човешкото страдание, сред тях са и социалните работници, и учителите, полицаите, пожарникарите, журналистите... В европейските страни такива групи за справяне с натрупаните в работното ежедневие разочарование, гняв, безсилие, емоционално изчерпване са доста популярни. У нас обаче действат едва от шест-седем години. Събират се редовно в София и Пловдив, а броят на участващите в тях медици е около двадесетина. Сред обучените са и десетина студенти по медицина и още толкова специалисти в бели престилки от Стара Загора по проект за три години. Шепа варненски медици, както и група онколози също са се доверили на метода за справяне с професионалното прегаряне и преоценка на собствената роля в лечебния процес, според която лекарството е самият медик.

Идеята за терапевтичните сбирки на английския психоаналитик Майкъл Балинт е да се изследват взаимоотношенията между двете страни и ефективността на връзката им. Тяхната чуваемост и разбиране е особено важна, тъй като е в основата на терапевтичната практика и хода на болестта.

Личните лекари най-често споделят, че пациентите им не гледат на тях като на лекари. Те чукат на вратата на кабинета им само за да вземат направление. В същото време джипитата поддържат дългосрочни отношения с пациентите си. Дистанцията между лекар и пациент се скъсява силно, затова и по-трудно се понася грубия тон на другия в критична ситуация. Eдна от често обсъжданите теми в групата е организацията на системата. Лекарят иска да си свърши работата, но системата го блокира - не може да назначава изследвания, да направи определена манипулация. Оттук идва и личната неудовлетвореност от работата.

"Случвало ми се е да лекувам пациент с високо кръвно налягане. Оправяме проблема с кръвното, но човекът пак е зле, нещо все му куца. А зад проблема с кръвното стои друг, за който човекът не споменава. От разговорите ни става ясно, че той си има неприятности в работата, в семейството или идва при мен, защото е потиснат, самотен, има нужда от социален контакт, страда от някаква загуба...", разказва д-р Георги Цигаровски, зам.-шеф на регионалния БЛС в Пловдив. Лечението на взаимоотношенията, показва неговият дългогодишен опит, помага и на двете страни - и той, и пациентите му са по-удовлетворени от професионалните му усилия. А в крайна сметка добрата връзка спестява и ресурс - често купищата изследвания и консултации стават ненужни.