През 1989 г. в България падна тоталитарният режим и се роди надеждата, че свободата и демокрацията ще ни помогнат да преодолеем изоставането спрямо богатия Запад.

След първите седем години страната ни започна бързо развитие, когато си постави ясна цел - членство в Европейския съюз. Но с постигането й започна голямото лутане и политическо безвремие. Следващата ни цел - Шенген - се оказа непостижима, a вместо това чрез инженирана носталгия започна реставрация на практики от комунизма. Последният опит да се пресече реставрацията на стария ред - радикална съдебна реформа чрез промяна на конституцията - завърши с провал. Ако на 9 декември 2015 г. над 200 народни представители не се бяха отметнали от постигнатото по-рано съгласие за реформа (гласуваните палеативни, вместо по-дълбоки промени за ролята на прокуратурата, бел.ред.),



дали съдбата на България през XXI век нямаше да бъде по-различна?



Дотук се стигна, защото политиците ни удобно забравиха, че влязохме в ЕС, без да изпълняваме най-важния копенхагенски критерий за членство - върховенството на правото. Няколко режисирани акции срещу организираната престъпност изпълниха целта си - да убедят скептиците в Европа, че България ще направи съдебна реформа. И ни приеха заедно с Румъния, но с механизъм за наблюдение. Тогава едва ли някой в ЕС е мислил, че този тригодишен механизъм ще продължи над десетилетие, без да се появят основания за неговото отменяне.

Сега по конгреси, пресконференции и медии пак се сипят заклинания срещу двойните стандарти в ЕС, които ни държат извън Шенген въпреки изпълнените технически критерии. Домашната политическа мисъл отказва да разбере значението на доверието за общата европейска сигурност и да признае връзката между Шенген и съдебната реформа. Вместо реформа започна реставрация на авторитарните практики на комунистическия режим. Усилията за по-нататъшна интеграция в ЕС бяха подменени с приказки за стабилност и фокус върху еврофондовете като консумация на членството.

Пагубният удар от това политическо живуркане се стоварва върху държавните институции, вече изцяло подчинени не на правила, а на договорки. Този процес започна с неформално нарушаване на законите покрай сагата с КТБ, но постепенно еволюира до формалната им промяна, за да паснат на някаква моментна договорка, докато бъдат изцяло изпразнени от дух и морал.



Вместо пародийните институции да еволюират, пародиите се институционализираха



Без върховенство на правото вече нямаме либерална демокрация. Лека-полека изчезват и свободата на словото, и правата на човека. Вместо разделение на властите има разделение на "интереси" между властите. И докато при либералната демокрация решаваме "ние, гражданите", при т.нар. "суверенна" демокрация управлява "аз, държавата".

В България наблюдаваме интересен хибрид между двете: по форма демокрацията е уж либерална, но по съдържание е по-скоро "суверенна". Често наричаме този хибрид фасадна демокрация. Нещо като Източен Запад. Тя е внос "първо направление" от Изток, а само членството в ЕС и НАТО все още държи фасадата на "суверенна" демокрация да не падне. Уж суверенът избира представителите си във властта, но на практика ги назначават политиците. А след това с медии, моркови и тук-там с "тояга" карат суверена да гласува за тях.

Без върховенство на правото е под съмнение и работещата пазарна икономика - друг оснoвен критерий от Копенхаген. Не може да се правят инвестиции без минимална сигурност за тяхната възвращаемост. Неправомерните административно-силови актове на публичните власти и слабата защита на частната собственост от съдебната система правят политическия риск непоносим и обезсмислящ каквато и да било инвестиционна дейност. След като България изгуби инвестиционния си кредитен рейтинг при правителството на Орешарски, последва драстичен спад на чуждите инвестиции, компенсиран частично единствено от усвояването (колко точна дума!) на еврофондовете. Техният фундаментален смисъл за политиците дори стана акцент на българското европредседателство: запазването на кохезията.



Промяна в България може да има, но тя зависи от няколко ключови фактора



На първо място е геополитическият. Изходът от противоборството между Русия и Запада ще определи посоката на нашето развитие. Инстинктът за самосъхранение на нашите политици сменя позициите им дори в рамките на един ден в опит за "баланс" между големите сили, сякаш за да не останат "капо" при следващото раздаване на картите. Това е причината за общото чувство за липса на посока на развитие.

На второ място е навлизането на технологиите в публичната сфера. Става въпрос не толкова за електронното правителство, чието въвеждане в момента е висш наивитет, а за електронното гласуване. То има потенциал на game changer - в посока честни избори и масово участие на българите в чужбина. Но и може да позволи тотална подмяна на вота при сегашното ниво на държавност.

На трето място, макар и в по-далечна перспектива, е поколенческата смяна на сегашните политици с по-образовани хора с друго мислене и без баласта на миналото.

В цялата история на Третата българска държава няма по-успешен от периода между 1997 и 2007 г.: близо пет пъти ръст на БВП. Той беше успешен, защото българските политици бяха впрегнати, с голям натиск отвън, да приведат държавата в годност за ЕС. Няма как да се повтори този период без същите системни усилия за постигането на следващата голяма цел - България да стане част от ядрото на Европа - Еврозоната. Смисълът е не просто целта, а движението към целта.

Шенген е първата крачка и без нея е безсмислено да мечтаем. За нея България явно има нужда от лидери, за които принципите са над личните интереси. Не консенсусни заради лично оцеляване, а с кауза в политиката.