Периодът на бурни страсти в родната политика затъмниха една годишнина. Тя не се нуждае от честване, но със сигурност е подходяща за анализ - 12 месеца откакто Румен Радев спечели президентските избори. За равносметка на действията му като държавен глава е рано, тя ще бъде направена през януари, когато се навършва година от встъпването му в длъжност.

Победата на 13 ноември 2016 г. сама по себе си е интересно и ключово за политическия процес у нас събитие. Ако политиката е река, победата на Радев бе бент, който разклони реката и предизвика водовъртеж.

Датата 13 ноември 2016 г. най-напред е важна за историците. За държавен глава на България бе избран човек, който не принадлежи пряко на политическия елит. Като командир на Военновъздушните сили Румен Радев бе част от управленската система на страната, но за първи път с него на държавния връх стъпи мъж, който



не е бил нито депутат, нито министър, нито партиен лидер



Това е уникален факт за Третата българска държава поне от периода на царските династии, чиито представители (Батенберг, Фердинанд) също не произлизаха от българския политически елит.

Победата на Радев практически бе първата изборна загуба на "звяра" в център-дясното пространство, който смачка партийната фауна след 2007 г. След като три пъти финишира първи на парламентарен вот (после регистрира и четвърта победа), три пъти спечели европейски избори и един път президентски, се видя, че ГЕРБ може да загуби. Състезанието за държавен глава е мажоритарно, а решението на Борисов да издигне нехаризматичната Цачева хвърлят съмнения върху загубата на ГЕРБ - доколко тя е на партията и доколко не е била калкулирана от самия Борисов. Но така или иначе триумфът на Радев бе поврат, който раздели актуалната родна политическа история на две - период на тотална доминация на ГЕРБ и след това. Времето ще покаже какъв характер носи вторият етап. Той вече тече, най-вероятно при него процесите все по-малко ще зависят от желанията на Борисов.

Успехът на Радев има и още един интересен исторически контекст. Професионалните анализатори отдавна отчетоха, че двуполюсният модел у нас е съществувал до 2001 г. След това се бил разпаднал. В констатацията има теория, не и практика. Основното електорално тяло на ГЕРБ са бившите привърженици на СДС. Доколкото ГЕРБ се афишира като дясна, бе припозната като антикомунистическа и като такава я възприемат в Европа, то наистина това е наследникът на СДС. На 13 ноември 2016 г. се оказа, че не друг, а само кандидат на БСП може да победи ГЕРБ. Независим, но все пак кандидат на БСП. Нито националист, нито човек на "градската десница", нито друг бе в състояние да спечели. Всичко това е важно с оглед на дискусията за съдбата на двуполюсния модел. И в мажоритарната президентска битка през 2016 г., и след парламентарните избори през 2013 г., когато ГЕРБ бе първи, но кабинет състави БСП, стана ясно, че тези партии са двата полюса. Трети няма. Накратко - НДСВ бе кратко явление,



устойчивият модел в България е двуполюсният



Ако сега се появи трети силен играч, например Слави Трифонов, това ще е дежавю - кратко "антисистемно презареждане" на системата - тече десетина години с два полюса, появява се "бъг", после продължава в познатото русло... Или ГЕРБ, или БСП - това е устойчивата дилема, българите трябва да свикнат с нея. Успехът на Радев бе едно от доказателствата за нейната безалтернативност.

13 ноември 2016 г. се отрази бурно и върху политическата конюнктура. Най-напред предизвика неочаквани парламентарни избори. Стана ясно, че Борисов е способен да отиде на предсрочен вот не само в последните месеци, както стори при първото си правителство, но и в средата на мандата. По-важното е, че правителствената конфигурация бе сменена от "ГЕРБ и реформатори" на "ГЕРБ и патриоти". Т.нар. реформатори, чийто разпад стартира преди това, със загубата на властта загубиха всичко - тя бе единственият им актив. Т.нар. патриоти, видно от половин година насам, са по-удобен партньор за Борисов от скандалджията Радан Кънев и придворната дворцова танцьорка Меглена Кунева. Успехът на Радев пряко рефлектира и върху БСП -



укрепи новоизбрания лидер Корнелия Нинова,



даде и възможност за "партийна реформа" (мандатност на депутатите, несъвместяване на постове). Дали това са усилия за обновяване на БСП, или разчистване на неудобни вътрешни другари, е друга тема. Фактът е, че успехът на Радев дойде при Нинова, а това й даде лидерска енергия.

На шега, но и с голяма доза истинност може да се каже, че победата на Румен Радев обогати телевизиите с постоянен събеседник по желание - Росен Плевнелиев. Ако държавен глава бе Цачева, той щеше да отделя много повече време за любов и по-малко за обиколки на студията, където пространно да громи приемницата си. Абсолютно сериозно трябва да се каже обаче, че реката, чието течение победата на Радев промени, носи все същата мътна вода. Дрязгите му с ГЕРБ са тържество на скуката. Качествено нов водовъртеж би настанал, ако той смело, принципно и добронамерено е коректив на БСП.