Упрекват ме, че колонките ми не са никак поучителни и аз щастливо се съгласявам с това. Поучителните текстове не са моята страст, отегчават ме и ме дразнят. "Нерви и утехи" е място за споделяне, не за поуки. Не е зле в писменото слово да се открива зрънце мъдрост, но мъдрост и поука не са едно и също нещо. Поуката трябва да се търси в живота - дори такъв, какъвто ни се падна днес. А тук ще ви напиша нещо за книгите и за някои странности на тяхната съдба сред хората през миналия век.

Почти не закачих книжното дело от времето на нашите родители и деди. Когато издателите не са поддържали собствени книговезници и романите (главно) са отивали в книжарниците необрязани и на коли. Такива книги бяха в обращение през моето детство и ученичеството ми, прекрасни творби на световната литература са ми попадали полуразпаднати от читателски ръце. Грижата за трайността на изданието се възлагаше на купувача. Съществували са много книговезци, които съвсем евтино са обличали изданието в красива подвързия и тя е била готова за дълъг живот. Преди да се прочете, книгата е трябвало да се "разреже" - печатната кола не е минавала под "гилотината" и страниците са били съединени там, както е сгънат печатният лист. За удобство мързеливите любители на книгите са разрязвали страниците постепенно, според прочетенето. Така на другия ден са разбирали докъде са прочели. Това е било единственото предимство на онези издания. Неудобствата също не са много, но любителите и ценителите предпочитаха яки, обрязани, добре подшити и подлепени издания с дебели корици.



С онези стари книги се случваха всевъзможни приключения,



които, гледани от днес, изглеждат съвсем невинни, но тогава са ме докарвали до бяс. Не беше пречка да започнеш нова книга, ако началото й е откъснато или затрито. В хода на сюжета лесно се ориентираш за пропуснатото. Липсата на заглавието и автора също не беше проблем - стига само текстът да е увлекателен. Понякога такава злополучна книга криеше приятна изненада - колата с началото се оказваше просто преместена навътре и всичко си идваше на мястото. Понякога тя бе добавена просто след последната страница и пъхната там небрежно и безотговорно. Понякога ги нямаше самите последни страници - и това беше най-подло. Това беше гавра с младия читател. Затова по-опитните между нас първо обръщаха да видят дали краят си е на мястото. Но страстта ни към четенето пренебрегваше дори това. Чел съм книги, които бяха изгубени до средата. И още си спомням удоволствието, когато след време ми попадаха цели и непокътнати.

Странното беше, че заедно с това четяхме новите, грамотно произведени издания. Излизаха множество популярни романи, някои от тях извънредно стойностни (книгите на Талев и Димитър Димов, други - не толкова (напълно забравеният днес роман "Път" от Ст.Ц.Даскалов бе неописуемо търсен, популярен и преиздаван). Някои от тях се четяха направо всенародно от цялото семейство или, да речем, от цялото предприятие. Такова беше времето, книжовно. Но ние не обиждахме старите книги. Още повече, че между тях имаше заглавия, които десетилетия нямаше да се появят отново по книжарниците.



Те все още бяха на сцената



В много градски домове можеше да се види ножът за разрязване на книги и писма. Разрязването впрочем говореше много за притежателя на книгата. Чувал съм с презрение да се говори за граждани, на които в библиотеката половината книги са "неразрязани". Това обаче означаваше, че книгата е напълно запазена. Веднъж, вече студент в София, Йордан Василев от улицата ме заведе в клуба на журналистите да почерпи, загдето намерил в антикварната книжарница биографията на Ботев от Захари Стоянов - неразрязана! Обясни, че такъв екземпляр се отличавал от другите, както девствената жена от употребяваната. Разликата не ми се видя чак толкова знаменателна, та Данчо допълни, че се надява да й вземе добри пари. Попитах кой купува такава стока и той многозначително замълча. Опасяваше се да изрече името на Богомил Райнов.

Навремето двама писатели се смразили заради някаква литературна награда. Помня ги вече съвсем стари, припълзяващи към "Ангел Кънчев" 5, но още люти един на друг. В гнева си и в знак на презрение единият върнал на другия книгите, които онзи през годините му подарявал с автограф. Скандалът се усилил неправдоподобно от това, че част от тях били въобще неразрязани.

В края на осемдесетте години в редакцията на сп. "Септември" ме посети възрастен господин. Вече бе идвал веднъж: предложи ми да купя екзотичен ръкопис - любовния живот на една софийска аптекарка. Бяха му подсказали, че като автор на документалистика това непременно следва да ме заинтересува. "Документът" стъписваше с простодушната откровеност, описанията бяха натуралистични, по-скоро не толкова дръзки, колкото уморително откровени. Отдръпнах се тогава и той се отправи към следващия в неговия списък. Сега ми носеше извадки от различни книги с описания на любовни сцени. Повечето бяха издания между двете войни (заглавия от XIX и XX век), от които бяха отделени любовни и еротични епизоди. Бяха извадки в буквалния смисъл на думата - от книжното тяло на всяка бяха извадени коли с такива описания и после подредени в някаква градация. Беше дело на някакъв букинист от миналото, едни коли бяха съвсем запазени, други - потъмнели от времето и от прелистване. Според доставчика така подреденият текст даваше отлични възможности да се анализира и коментира развитието на темата. Прехвърлих папките почти насила. Нямах пари за подобни покупки. А и материалът в куфарчето звучеше твърде стеснително, беше под знака на познатата автоцензура, характерна за прозата преди Втората световна война. Изобразителната стихия на любовния живот вече бе прекрачила в съвсем друго време, речникът и изразните средства на миналото изглеждаха архаични и сковани. Помислих си, че ако не бяха онези неподшити, неподвързани книги, едва ли нашият букинист би си правил труда да преписва или дори да изрязва страници от тях, за да осъществи своя, неразгадаем (или по-скоро нелеп) в наши дни замисъл. Днес, в епохата на копи-пейста, това изглежда съвсем немислимо.



Както обещах, много внимавам да няма поука



Това, че някои юнаци днес са се поучили от онзи странен колекционер на любовни епизоди, не е поука от "Нерви и утехи", а както ви предупредих, от живия живот. Извадили са си подходящи "коли" от миналото и настоящето и при случай атакуват и контраатакуват с тях. (Колите на българското минало и без това са в разсип и могат да бъдат изваждани, размествани и дори отстранявани.) Така някои от тях са във всекидневно обращение и са запаметени до втръсване от публиката. Това могат да са епизоди от историята (атентати, Белене, Цанков камък), както и от близкото минало (аферата "Мишо Бирата", оградата на южната граница, всенародното саниране), извадени от томовете на историята. Така с тях може до безкрай да бъде удрян през устатата политическият опонент, независимо дали в спора това е уместно и убедително. Но мисля, че това има по-далечна цел: Практиката показва, че страници от историята, извадени за някаква належаща политическа потреба, почти никога не се завръщат в нея...