Международният стратег Бойко Борисов разбра в Брюксел, че Европа се простира до Черно море и малко отвъд. На петата Среща на високо равнище за Източното партньорство на ЕС в края на миналата седмица той обясни на журналисти, че "има огромни възможности" в Черно море - например "има възможност да се обучават студенти". Добави също, че това е "едно прекрасно място, от което (може) да минават газопроводи, може да има пристанище, може да има бизнес".
Който не е следил тънкостите на Изтока, трябва да знае, че това е огромна крачка на България във външната политика. Със сигурност е голяма крачка на Борисов, защото трите му правителства досега са се интересували от Черноморското сътрудничество, колкото Брюксел - т.е. почти никак. Затова пък България прегърна Източното партньорство, въпреки че в някаква степен то торпилира нейните инициативи на изток. За да стане ясно

в какво се състои дипломатическата игра,

е необходима малка предистория. След влизането си в ЕС през 2007 г. България и Румъния решиха да внесат нещо оригинално в общата външна политика и насърчени от Германия, предложиха т.нар. Черноморска синергия. През февруари 2008 г. на среща (обърнете внимание) в Киев външните министри от ЕС и Черноморския регион дадоха официален старт на инициативата. Русия не се присъедини към съвместната декларация с мотива, че вижда сътрудничеството в Черно море като взаимодействие между ЕС и най-развития регионален формат - създадената през 1992 г. в Истанбул Организация за Черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС). Тогава се говореше за приоритетни проекти като Набуко, Южен поток и Бургас-Александруполис в сферата на енергетиката. А България изрази готовност да бъде домакин на офис на Обсерваторията на Енергийната общност, който да следи и анализира енергийните потоци в Черноморския регион.
Измислен бе и малък бюджет от 28 млн. евро за 7 години, който пробно да насърчи проекти. Но дори той се оказа голям, защото през август 2008 г. избухна войната между Грузия и Русия и замря всяко желание за синергия ("съвместна работа" с нарастващ ефект) в Черноморския регион. Още на 1 септември 2008 г. Европейският съвет предложи да се възприеме

друга политическа стратегия на изток,

наречена Източно партньорство. Негови лобисти бяха Полша, Швеция и Грузия. Целта бе да се изключи от новата политика Русия, както и Турция, но бе добавен Беларус. Тя влезе в сила през 2009 г. и няколко месеца по-късно бе прегърната от първото правителство на Борисов, чийто външен министър Николай Младенов й бе пламенен привърженик. Той имаше три причини да се откаже с лекота от българската инициатива и да приеме другата: първо, нашата бе от предишното правителство; второ, другата инициатива му допадаше повече заради очевидната си антируска насоченост; трето, свързваше го лично приятелство с новите инициатори - грузинския президент Михаил Саакашвили, полския външен министър Радослав Шикорски и шведския му колега Карл Билд.
Източното партньорство, трансформирано много бързо в антируска стратегия, бе мощен вдъхновител на Евромайдана в Киев и в някаква степен подлъга украинците през 2013-2014 г., че Брюксел ще им се притече на помощ, като им даде бърза писта за членство в ЕС. Нищо такова не се случи и единствената полза от Източното партньорство бе, че привлеченият за посредник Беларус изигра важна дипломатическа роля за Минските споразумения, с които временно бе потушен огънят в Южна Украйна и бе замразен поредният конфликт. Тъй като ЕС няма навика да приема държави с нерешени вътрешни конфликти (Кипър е изключение, и то само с половината си), войнственото поведение на Киев не само не увеличи шансовете му за членство, но охлади желанието на ЕС за Източно партньорство. Свикването на Петата среща в Брюксел, а не в Източна Европа (предишните бяха в Киев, Вилнюс, Варшава и Рига), е явен белег, че

Западът е смирил амбициите си да дразни Русия

в близкото й обкръжение в Европа.
Не че има голяма полза, но можем да се запитаме: Догодина се навършват 10 години от Черноморската синергия. Тя не е отменена официално и в момента мъждука в сферата на екологията. Какво по-естествено България да напомни като председател на Съвета на ЕС за нейното съществуване? Вярно е, че би срещнала голям скептицизъм, но след нея председател е Австрия, която заради силно интересуващата я Дунавска стратегия има интерес чак до Черно море. После ще дойде ред на Румъния, която бе съинициатор с България. Ако ние не повдигнем отново въпроса, едва ли някой след това ще помисли да се занимава с него. А Черно море ще си остане все така част от нашата територия, т.е. част от нашите интереси.
Съзнавайки своето дипломатическо безсилие, България сама тегли вниманието на Европа в обратна посока - на запад. Затова неин приоритет в председателството ще бъдат Западните Балкани. Те са твърде важни за нас, но защо ли само допреди година-две България едва ги забелязваше? Обърнете внимание - от 1 юли 2015 г. до 30 юни 2016 г. нашата страна за трети път бе председател на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ). Защо тогава не й хрумна да предложи нещо запомнящо се? В дипломатическите среди остава само споменът, че тя бе инициатор на този процес през 1996 г. и толкоз. Сега обаче Борисов се вижда в ролята на

балкански лидер, когото всички слушат и ухажват

Нека така да е, но да не бъде само поза. Договорът с Македония показва, че има смисъл от сериозна и целенасочена работа, а не от политическа пушилка.
Когато сравняваме Източното партньорство със стратегията за Западните Балкани, има важни подобия и разлики. И в единия, и в другия случай става дума за шест държави. Източното партньорство обхваща Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан. Западните Балкани включват Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Македония, Албания и Косово. Първата група няма шансове да изпрати членове в ЕС и може да се надява само на засилено партньорство. Най-отчаяни еврокандидати в нея са Украйна, Молдова и Грузия, които със своите замразени конфликти в Южна Украйна, Приднестровието и Южна Осетия само обещават сблъсък на ЕС с Русия. Беларус бяга по своя писта близо до Русия, Азербайджан няма влечение към ЕС, защото и така си е достатъчно богат, а пък Армения се държи здраво за Москва, защото пусне ли се, ще загуби надежди в Нагорни Карабах.
В Западните Балкани две държави - Сърбия и Черна гора - напредват в преговорите за членство. Македония е страна кандидат с най-дълъг стаж на стартовата линия, а за начало на преговори чака и Албания. Босна е далеч от такъв статут, както и Косово, което не е признато от всички държави в ЕС.
Регионалната политика на България като член на ЕС е хаотична. Така например по едно време тя бе в православната група на Гърция и Румъния, която отказа да признае Косово, но после под американски натиск премина в католическата група на Хърватия и Унгария, с които му даде признание. По едно време Франция смяташе да привлече България като "средиземноморска държава" в своя план за сътрудничество на ЕС с държавите от Северна Африка и Близкия изток. Париж твърдеше, че всички страни, където растат маслини, са средиземноморски. Гостуващи в София дипломати бяха видели маслиново дръвче в нашето Външно министерство и това им бе необходимото доказателство. Бурните събития в арабските държави замразиха този процес, но след връщането на мира може да се реактивира.

Прав е Бойко Борисов,

който каза в Брюксел: "Много по-добре е президентът на Армения и президентът на Азербайджан да са на една маса, да си говорят, да седят заедно и водят добър диалог, отколкото армиите им да се блъскат". По-добре е и за България, защото нейният газов хъб ще си стои все така нарисуван от художника Борисов за ценителя му Жан-Клод Юнкер, ако не се намери формула, която да смеси край Варна руски и азерски газ (плюс български, ако го има). Работата е много деликатна и България трябва да стъпва предпазливо като председател на Съвета на ЕС. Може да се вярва на нашия премиер, който в Брюксел призна: "Ако кажем, че сме подготвени, би означавало, че се надценяваме. Ще ни се струпа много - Източно партньорство, Западни Балкани, Брекзит, бюджетните рамки, европейската сигурност и отбрана, киберсигурността".

И тъй като не успяхме да заинтригуваме Европа с наши проекти за Черно море, защо да не отидем за партньорство още по на изток - например в Китай? На форума "16+1" в Будапеща, където вчера се събраха лидерите на страните от Централна и Източна Европа плюс Китай, Борисов изплю камъчето: "Разчитаме на китайското правителство активното сътрудничество и двустранните интереси да намерят израз в прагматичния подход, който да доведе до реализирането на конкретни проекти". И ги назова: автомагистралите "Хемус" и "Черно море", както и жп линията Русе - Варна. За Евросъюза те не съществуват, защото не му служат за транзитно преминаване през България към земи,

които са му по-интересни.